„Това се задълбочава — помисли си той. — Започнах го, защото ме успокояваше, когато баща ми умря, но вече е станало толкова силно, че засенчва почти всичко останало. И все още ме успокоява.“
Отиде до ямата с огъня и извади парче месо, останало на скарата.
— Ето — каза той, протегна се нависоко и остави месото в чатала на дървото. — Пазете ни, ако можете — помоли се той. — Това, което се задава, може да унищожи всички ни.
Стресна го шумът от приближаващи стъпки. Чу гласа на Бъртън:
— Ти ли си, Джоузеф?
— Аз съм. Късно е. Какво искаш?
Бъртън се приближи.
— Искам да говоря с теб, Джоузеф. Искам да те предупредя.
— Не му е времето сега — мрачно отвърна Джоузеф. — Ще говорим утре. Бях излязъл да видя конете.
Бъртън не помръдна.
— Лъжеш, Джоузеф. Мислиш, че никой не те вижда, но аз те наблюдавам. Виждам как поднасяш дарове на дървото. Виждам как в теб напира езическото и идвам да те предупредя.
Бъртън се развълнува и дъхът му започна да излиза на пресекулки.
— Тази сутрин бе свидетел как Божият гняв изпрати предупреждение на идолопоклонниците. Това беше само предупреждение, Джоузеф. Следващия път ще удари гръм. Виждам как се промъкваш към дървото, Джоузеф, и си спомням думите на Исайя. Отказал си се от Бога и гневът му ще те порази.
Млъкна, задъхан от неудържимите чувства, гневът му угасна.
— Джоузеф — прикани го той, — ела с мен в обора и се моли. Бог ще те приеме обратно. Нека отсечем дървото.
Джоузеф рязко се дръпна и се отърси от ръката, която искаше да го задържи.
— Спасявай себе си — рязко се изсмя той. — Прекалено си сериозен, Бъртън. А сега върви да си лягаш. Не ми се бъркай. Гледай си твоята работа.
Остави брат си и се прибра в къщата.
17.
Пролетта дойде, богата на нов живот. Хълмовете потънаха в смарагдово зелена трева, буйна и гъста, склоновете се загладиха и се наляха. От непрестанните дъждове реката се втурна неудържимо надолу. Короните на дърветата покрай бреговете натежаха от изобилните листа, приведоха се и сплетоха клони над реката. Сега в продължение на мили тя течеше през сумрачна пещера. През влажната зима сградите във фермата бяха потъмнели и по северната страна на покривите се бе разпрострял блед мъх, а по купчините тор бе поникнала трева.
Животните почувстваха, че по планинските склонове избуява тревата, и започнаха да раждат по-често. Рядко се случваше кравите да се отелят по два пъти, както тази пролет. Свинете се прасяха непрекъснато и нямаше недорасляци. Само един-два коня стояха вързани в обора, защото тревата бе много сладка и беше грехота да не се използва.
Дойде април, времето се затопли, замириса на трева. Цветя отрупаха планинските склонове — алени макове и син вълчи боб ги застлаха с пухкави одеяла. Всяко цвете растеше отделно от другото и заливаше земята със своя окраска. А дъждът все валеше и накрая почвата се напои с течност като гъба. Всяка вдлъбнатина в земята се превръщаше в изворче, всяка дупка — в кладенче. Малките охранени телета наедряваха и щом ги отбиеха, майките им отново приемаха биковете.
Алис се върна в Нуестра Сеньора, за да роди сина си, и после го доведе в ранчото.
През май постоянният летен бриз довя от морето солен въздух и лек мирис на кафяви водорасли. За мъжете пролетта бе време за усилна работа. Всички равни участъци около къщите почерняха под палешниците на ралата. От спретнатите редове, засети със семена от фермата, избуяха ечемик и жито. Зеленчуковата градина даде толкова изобилна реколта, че в кухните влизаше само най-хубавият зарзават, а всяка репичка със съмнителна форма, всеки морков, който не беше идеален на вид, отиваха за прасетата. Земните катерички цвъртяха досами къщите. Още през пролетта те надебеляха повече, отколкото есенно време. Далеч сред хълмовете жребчетата се учеха да подскачат и се боричкаха, а майките им ги гледаха с умиление. Когато заваляха топлите дъждове, конете и кравите вече не търсеха подслон под дърветата, а продължаваха да пасат и водата се стичаше по хълбоците им, а гърбовете им лъщяха като намазани с лак.
В дома на Джоузеф тихо течаха приготовления за раждането. Елизабет шиеше дрешките за бебето, а другите жени, които прекрасно знаеха, че това е най-важното бебе във фермата и наследникът на властта, идваха да поседят при нея и да й помагат. Сложиха в кошчето сатенено дюшече, а Джоузеф го постави на крачета. Поръбиха повече горни пелени, отколкото бяха нужни за едно бебе. Ушиха дълги бебешки ризи и ги избродираха. Казваха на Елизабет, че носи детето леко, защото рядко й прилошаваше. С времето тя ставаше все по-жизнена и щастлива. Рама й показа как да съшие постелката за леглото, в което щеше да роди, и Елизабет вложи в нея такова старание, сякаш щеше да я използва цял живот, а не да я изгори веднага след раждането. Тъй като това бе детето на Джоузеф, Рама добави нещо, невиждано досега — изящност. Направи дебело кадифено въже с примки в двата края, които да закачат на страничните стълбове на леглото. Никоя друга жена не се бе държала за нещо по-добро от усукан чаршаф по време на родилните мъки.