Навън се затопли. Жените излязоха на верандата под приятните слънчеви лъчи и продължиха да шият. Привършиха всичко месеци по-рано. Тежкото парче неизбелен муселин, с което трябваше да затегнат бедрата на Елизабет, бе готово, поръбено и прибрано. Възглавничките, пълни с патешки пух, и всички меки юрганчета бяха завършени преди първи юни.
Непрекъснато говореха за бебета — как се раждат, какви усложнения може да настъпят, как споменът за болката избледнява в съзнанието на жената и колко различни са ранните навици на момчетата от ранните навици на момичетата. Шегите не спираха. Рама разказваше за деца, родени с опашки, с повече ръце или крака, с уста по средата на гърба, но това не беше страшно, защото тя обясняваше как се е случило. Понякога бе резултат от пиянство, понякога от болест, но най-чудовищните деформации се получаваха след зачеване по време на менструалния цикъл.
Понякога влизаше Джоузеф. Във връзките на обувките му имаше оплетени треви, по коленете на джинсите му личаха зелени петна, а по челото му още блестяха капчици пот.
Той стоеше прав, приглаждаше брада и слушаше разговорите им. От време на време Рама търсеше потвърждение от него.
Джоузеф работи неуморно през цялата щедра пролет. Скопяваше мъжките телета, отместваше камънаци, за да не пречат на цветята, и жигосваше с новия печат „Д.У.“ животните. Томас и Джоузеф работеха заедно, без много да говорят. Времето беше подходящо да поправят оградите от бодлива тел, защото коловете се забиваха по-лесно в земята през влажната пролет. Наложи се да наемат още двама вакероси да се грижат за увеличаващите се стада.
Първата юнска жега бе тежка. Затова пък тревата порасна с цял фут. През задушните дни Елизабет взе да става раздразнителна. Започна и да й прилошава. Състави списък от неща, необходими за раждането, и го даде на Джоузеф. Една сутрин рано призори той впрегна каруцата и тръгна към Сан Луис Обиспо, за да ги купи.
В момента, в който замина, какви ли не страхове обзеха Елизабет. Ами ако го убият! И най-невероятните неща изглеждаха възможни. Можеше да срещне друга жена и да избяга с нея. Каруцата можеше да се преобърне в бялото дефиле и да го изхвърли в реката.
Не стана да го изпрати, но когато слънцето изгря, се облече и седна на верандата. Всичко я дразнеше — шумоленето на скакалците, които прелитаха покрай нея, и ръждивите парчета тел по земята, а от миризмата на амоняк от обора почти й прилошаваше. След като огледа и намрази всичко наоколо, Елизабет вдигна очи към хълмовете в търсене на нов обект да излее чувствата си. Първото нещо, изпречило се пред погледа й, бе боровата горичка на билото. Завладя я болезнена носталгия по Монтерей, мъка по тъмните дървета на полуострова, по малките слънчеви улички, по белите къщи и синия залив с разноцветните лодки, но най-вече по боровете. Смолистият аромат на игличките сякаш бе най-прекрасното нещо на света. Тя така силно закопня да ги помирише, че цялото тяло я заболя. Не можеше да откъсне очи от черната горичка на билото.
Постепенно желанието й се промени. Сега мечтаеше единствено за дърветата. Те я зовяха от склона, примамваха я да навлезе между стъблата им, да се скрие от слънцето и да познае мира, който владееше в горичката. Вече се виждаше как лежи на легло от борови иглички и дори ги чувстваше под тялото си, сред клоните се подаваха късчета небе, чуваше как вятърът тихо свисти във върховете на дърветата и отлита, понесъл със себе си обилната миризма на бор.
Елизабет слезе по стълбите и бавно тръгна към обора. Там имаше някой, който изхвърляше от прозореца лопати тор. Влезе в тъмния обор, наситен със сладникава миризма, и се приближи към Томас.
— Искам да поизляза на разходка — каза тя. — Би ли впрегнал двуколката?
Той се облегна на лопатата.
— Почакай, моля те, половин час. Щом свърша, ще те закарам.
Елизабет се ядоса, загдето не изпълнява веднага желанието й.