Рама миеше беззъбата уста на бебето с топла вода, докато Алис забождаше безопасните игли в парчето муселин, с което щяха да пристегнат бедрата на Елизабет, след като падне плацентата.
— Още съвсем малко — каза Рама. — До час ще свърши.
Джоузеф тежко се отпусна на един стол и се загледа в жените; загледа се в безжизнените, измъчени очи на Елизабет, изпълнени със страдание. Бебето лежеше в плетеното кошче, облечено в риза, два пъти по-дълга от него самото.
Когато раждането приключи окончателно, Джоузеф вдигна Елизабет и я взе в скута си, докато жените махнаха мръсната постелка и оправиха леглото. Алис изнесе всички парцали и ги изгори в кухненската печка. Рама затегна здраво превръзката около бедрата на Елизабет.
След като жените излязоха, Елизабет изнурено се отпусна на чистото легло и подаде ръка на Джоузеф.
— Сънувам — едва-едва промълви тя. — Мина цял ден, а аз продължавам да сънувам.
Той помилва пръстите й един по един.
— Искаш ли да ти донеса бебето?
Тя уморено сбърчи чело.
— Не още — отговори тя. — Все още го мразя, задето ми причини толкова болка. Нека малко си почина.
Скоро заспа.
Късно следобед Джоузеф отиде към обора. Почти не погледна дървото, когато мина покрай него.
— Ти си кръговратът — рече той, — а кръговратът е прекалено жесток.
Оборът бе идеално почистен. Всички ясли бяха пълни догоре с прясно сено. Томас се бе настанил на обичайното си място в яслата на Блу. Той кратко кимна на Джоузеф.
— Вълчицата има кърлеж в ухото — уведоми го той. — Намерил къде да се завре.
Джоузеф влезе в яслата и седна до брат си. Леко подпря брадичка в дланите си.
— Какво е? — тихо попита Томас.
Джоузеф се загледа в широкия лъч слънчева светлина, който прорязваше въздуха от една пролука в стената. Мухите проблясваха из него като метеори, навлезли в земната атмосфера.
— Момче — разсеяно отвърна той. — Аз прерязах пъпната връв. Рама ми показа как. Отрязах я с ножицата, вързах възела и го стегнах към гърдите с превръзка.
— Тежко ли беше раждането? — попита Томас. — Дойдох тук, за да не се втурна вътре да помагам.
— Да, тежко беше, макар Рама да казва, че било леко. Боже, колко упорито се борят тези дребосъчета за живота!
Томас дръпна една сламка от балата зад гърба си и я разцепи със зъби.
— Никога не съм виждал как се ражда човешко същество. Рама не би ми позволила. На много крави обаче съм помагал, когато са имали нужда.
Джоузеф неспокойно излезе от яслата и отиде до малкото прозорче. През рамо рече:
— Денят беше горещ. Въздухът още трепти над планината.
Слънцето потъваше зад хълмовете, топеше се и се разливаше безформено.
— Томас, никога не сме ходили оттатък билото, към крайбрежието. Хайде да отидем, когато имаме време. Искам да видя океана.
— Ходил съм отвъд билото и съм поглеждал нататък — каза Томас. — Диво е. Секвоите са по-високи, отколкото можеш да си представиш. Храстите са много гъсти и океанът се вижда на мили навътре. Гледах как един кораб стигна чак до средата на океана.
Вечерта бързо преваляше в нощ.
— Джоузеф, къде си? — чу се гласът на Рама.
Той бързо отиде до вратата на обора.
— Тук съм. Какво има?
— Елизабет се събуди. Иска да постоиш при нея. Томас, вечерята ти скоро ще е готова.
Джоузеф седна в полумрака до леглото на Елизабет и тя отново му подаде река.
— Искала си да ме видиш? — каза той.
— Да, скъпи. Поспах малко, но искам да ти кажа, преди да заспя отново. Може да забравя какво искам да кажа. Ти трябва да го запомниш вместо мен.
В стаята се стъмваше. Джоузеф вдигна ръката на Елизабет към устните си. Тя леко размърда пръсти.
— Какво има, Елизабет?
— Ами, докато те нямаше, отидох до боровата горичка на билото. Там открих празно място, а на него — зелена скала.
Той се изправи вцепенен.
— Защо отиде? — попита.
— Не знам. Прииска ми се. Зелената скала ме изплаши и после я сънувах. Джоузеф, искам, като оздравея, да се върна там и отново да видя скалата. Когато съм здрава, няма вече да ме е страх от нея и няма да я сънувам повече. Нали няма да забравиш, скъпи. Много силно ми стискаш пръстите, Джоузеф, боли.
— Знам за кое място говориш — каза той. — Странно място е.
— Нали няма да забравиш да ме заведеш там?
— Не — забави той отговора си. — Няма да забравя. Трябва да помисля дали бива да отидеш.