— Тогава поседни за малко. Съвсем скоро ще заспя — каза тя.
19.
Лятото лениво се точеше и дори с идването на есенните месеци жегата не намаля. Бъртън се завърна от лагер-сбора в Пасифик Гроув, изпълнен с възторг. Той ентусиазирано описваше спретнатия полуостров и синия му залив и разказваше как проповедниците дарявали хората със Словото.
— Някога — сподели той с Джоузеф — ще си построя малка къщичка и ще живея там цялата година. Няколко души вече са се установили. Един ден ще стане хубав град.
Бъртън много хареса бебето.
— Личи си, че е наша кръв със съвсем малка разлика.
И се похвали на Елизабет:
— Нашата кръв е силна. Вече почти двеста години момчетата се раждат с такива очи.
— Това е цветът на моите очи — възрази Елизабет. — Освен това очите на бебетата се променят с възрастта.
— Става дума за изражението — обясни Бъртън. — То е типично за децата от семейство Уейн. Кога смятате да го кръщавате?
— О, не знам. Може би скоро ще ходим в Сан Луис Обиспо и, разбира се, иска ми се да си отида до Монтерей за малко.
Жегата се спускаше над планините още в ранните часове, прекъсваше сутрешната спявка на пилетата и ги разпиляваше по торището. Около единадесет слънцето вече прежуряше неприятно, но преди това Джоузеф и Елизабет често изнасяха столове от къщата и сядаха под сенчестите клони на огромния дъб. Елизабет кърмеше, а Джоузеф обичаше да гледа как бебето дърпа мляко от гърдата.
— Расте по-бавно, отколкото си представях — кахъреше се той.
— Защото си свикнал с добитъка — напомни му тя. — Животните растат много по-бързо, но и живеят по-малко.
Джоузеф кротко и с възхищение погледна съпругата си.
„Колко е помъдряла — помисли си той. — Без да полага специални усилия, е научила толкова много неща.“
Това го озадачаваше.
— Чувстваш ли се много по-различна от момичето, което пристигна да учи децата в Нуестра Сеньора? — попита той.
Тя се засмя.
— Различна ли изглеждам, Джоузеф?
— Да, разбира се.
— Тогава значи съм се променила.
Тя премести бебето на другата гърда и се облегна на другото коляно. Бебето лакомо налапа зърното като пъстърва стръвта.
— Раздвоена съм — продължи Елизабет. — Не бях се замисляла сериозно за това. Преди разсъждавах според прочетеното в книгите. Сега никога не постъпвам така. Изобщо не се замислям. Просто върша нещата, както ми идва отвътре. Как ще го кръстим, Джоузеф?
— Защо? — отговори той. — Мисля да го кръстим Джон. В рода ни от край време е имало Джоузеф или Джон. Синът на Джоузеф винаги е бил Джон и синът на Джон винаги е бил Джоузеф. Винаги е било така.
Тя кимна. Гледаше някъде надалеч.
— Да, името е хубаво. Няма да му създава неприятности и да го кара да се срамува. Дори няма особено значение. Имало е много мъже на име Джон — най-различни мъже, добри и лоши…
Тя прибра гърдата си и закопча роклята. После обърна бебето и го потупа, за да се оригне.
— Джоузеф, забелязал ли си, че хората на име Джон са или добри, или лоши, но никога не са безинтересни. Ако е някое скучно дете с това име, то не го запазва, а го сменя с Джак.
Обърна бебето и го погледна в лицето. То примижа с очички като прасенце.
— Името ти е Джон, чуваш ли? — закачливо рече тя. — Чуваш ли? Надявам се никога да не станеш Джак. По-добре да бъдеш лош, отколкото Джак.
Джоузеф весело се усмихна.
— Още не е сядал на дървото, скъпа. Не мислиш ли, че му е време?
— Пак твоето дърво! — каза тя. — Мислиш, че целият свят се върти около твоето дърво.
Той се облегна назад и вдигна поглед към огромните нежни клони.
— Вече го познавам, разбираш ли? — тихо каза той. — Вече го познавам толкова добре, че мога по листата да позная какъв ще бъде денят. Ще направя столче за бебето и ще го закрепя в чатала на дървото. Когато поотрасне, ще издълбая в кората стълби, за да може да се качва.
— Но може да падне и да се удари.
— Не и от това дърво. То ще го предпазва да не падне.
Тя внимателно го изгледа.
— Още ли продължаваш да играеш играта, която не е игра, Джоузеф?
— Да — отговори той. — Още я играя. Дай сега бебето. Ще го сложа между клоните.
Блясъкът на листата се бе загубил под слоя летен прахоляк. Кората бе суха, бледосива.
— Може да падне, Джоузеф — предупреди го тя. — Забравяш, че не може да седи сам.