Откъм зеленчуковата градина се зададе Бъртън и дойде при тях. Изтри потта от челото си с шарена кърпа.
— Пъпешите узряха — осведоми ги той. — Енотите вече ги нападат. Най-добре да заложим няколко капана.
Джоузеф се наведе към Елизабет с протегнати ръце.
— Опасно е да не падне! — протестира тя.
— Ще го държа. Няма да го оставя да падне.
— Какво си намислил да правиш? — попита Бъртън.
— Джоузеф иска да сложи детето да седне на дървото.
Лицето на Бъртън придоби суров вид, очите му помръкнаха.
— Не го прави, Джоузеф — рязко рече той. — Не бива да го правиш.
— Няма да го оставя да падне. Няма да го изпускам от ръце.
Пот изби по челото на Бъртън на едри капки. В очите му се появиха ужас и молба. Пристъпи напред и постави ръка на рамото на Джоузеф, за да го задържи.
— Моля те, недей! — почти изплака той.
— Няма до го оставя да падне, казвам ти.
— Не става дума за това. Знаеш какво имам предвид. Закълни се, че никога няма да го направиш.
Джоузеф се извърна.
— Няма да се закълна — троснато отвърна той. — Защо трябва да се заклевам? В това няма нищо лошо.
Бъртън тихо отговори:
— Джоузеф, никога не съм те молил за нищо. Не е в кръвта ни да молим. Ето, сега те умолявам да се откажеш. Щом съм готов дори на това, можеш да разбереш колко е важно — просълзи се той.
Изразът на лицето на Джоузеф омекна.
— След като толкова те притеснява, няма да го направя.
— Закълни се, че никога няма да го направиш.
— Не! Няма да се закълна! От къде на къде ще ти отстъпвам?
— Защото допускаш злото в себе си — разпали се Бъртън. — Защото отваряш вратата за злото. Подобно нещо няма да остане ненаказано.
Джоузеф се изсмя.
— Тогава приемам наказанието — отвърна той.
— Нима не разбираш, Джоузеф! Не става дума само за теб. Разрухата ще се стовари върху всички.
— Значи се опитваш да предпазиш себе си, Бъртън?
— Не, опитвам се да предпазя всички ни. Мисля за бебето и за Елизабет.
Елизабет гледаше ту единия, ту другия. Стана и притисна бебето към гърдите си.
— За какво се карате вие двамата? — настоятелно попита тя. — Тук има нещо, което не знам.
— Ще й кажа! — заплаши Бъртън.
— Какво ще й кажеш? Какво толкова има за казване?
Бъртън дълбоко въздъхна.
— Добре тогава, на твоя отговорност. Елизабет, брат ми се отрича от Христа. Извършва ритуали като старите езичници. Погубва душата си и допуска злото в нея.
— Нищо подобно, не се отричам от Христос! — сопна се Джоузеф. — Правя нещо обикновено, което ми доставя удоволствие.
— Значи да окачваш дарове на дървото, да го поливаш с кръв, да му предлагаш от всичко хубаво, което имаш, е нещо обикновено?
— Да, нещо обикновено е — каза Джоузеф. — На никого не вреди.
— Да предлагаш първородния си син на дървото също ли е нещо обикновено?
— Да, това е малка игра.
Бъртън плъзна поглед към хоризонта.
Горещината се разстилаше на вълни, толкова плътни, че придобиваха син оттенък, а от движението им хълмовете сякаш се извиваха и трептяха.
— Опитах се да ти помогна — тъжно промълви той. — Опитвах по-упорито, отколкото ни учи Светото писание.
Той рязко се извърна.
— Значи, няма да се закълнеш?
— Не! — отговори Джоузеф. — Няма да се закълна за нещо, което ме спъва, което ми поставя ограничения. Естествено, че няма да се закълна.
— Тогава се отричам от теб — Бъртън пъхна ръце дълбоко в джобовете. — Отказвам да остана тук и да ме въвличаш в това.
— Вярно ли е… което казва? — попита Елизабет. — Наистина ли постъпваш така?
Джоузеф унесено се загледа в земята.
— Не знам — ръката му се вдигна към брадата и я погали. — Но според мен това, което правя, не бива да се тълкува така.
— Виждал съм го — прекъсна го Бъртън. — Нощ след нощ гледам как идва под дървото в тъмното. Направих, каквото можах. Ще се махна от това зло.
— Къде ще отидеш, Бъртън?
— Хариет има три хиляди долара. Ще отидем в Пасифик Гроув и ще си построим къща там. Ще продам своята част от ранчото. Може да отворя малък магазин. Градът ще се разрасне, ще видиш.
Джоузеф пристъпи напред, сякаш да пресече решителността на брат си.
— Ще ми е мъчно, като си помисля, че аз съм те пропъдил — каза той.