Бъртън вдигна поводите и подкара конете. Те напрегнаха шии в хамутите. Децата, които седяха на купчината багаж, размахаха ръце. Децата, които оставаха, се затичаха след фургона, вкопчиха се в стърчишката и застъргаха крака в земята.
Рама стоеше и махаше с кърпичка, но тайно прошепна на Елизабет:
— Така износват повече обувки, отколкото ако обиколят целия свят пеша.
Семействата продължаваха да стоят под утринното слънце и да гледат след отдалечаващия се фургон. Той изчезна в крайречната горичка, после се появи отново и те видяха как се изкачва по ниския хълм, накрая се спусна отвъд билото и се изгуби от погледа им.
След като фургонът се скри, сред семействата се възцари безразличие. Стояха смълчани и не знаеха какво да правят.
Осъзнаваха, че е отминал период от живота им, че си е отишъл етап от него. Накрая децата си тръгнаха.
Марта каза:
— Снощи ни се родиха кученца.
И всички се втурнаха да видят кучката, която съвсем не се беше окучила.
Най-после и Джоузеф обърна гръб на пътя. Томас тръгна с него.
— Ще изкарам няколко коня, Джо — каза той. — Ще заравня част от зеленчуковата градина, за да не изтича водата.
Джоузеф вървеше бавно с наведена глава.
— Знаеш ли, Бъртън замина заради мен.
— Не. Той замина, защото искаше да замине.
— Замина заради дървото — продължи Джоузеф. — Казваше, че го въздигам в култ.
Джоузеф вдигна очи към дървото. Внезапно се закова втрещен.
— Томас, погледни дървото!
— Е, какво му има?
Джоузеф бързо се приближи до ствола и вдигна очи към клоните.
— Май всичко е наред.
Той млъкна и прокара ръце по кората.
— Странно! Като го погледнах, ми се стори, че нещо му е станало. Май само ми се е сторило. — Помълча и сетне продължи: — Не исках Бъртън да заминава. Това разделя семейството.
Елизабет вървеше с тях към къщата.
— Още ли играеш играта, Джоузеф? — подразни го тя и избърза напред.
Той сепнато отдръпна ръката си и я последва.
— Ще опитаме да се справим с един човек по-малко — каза той на Томас. — Ако работата ни се стори прекалено много, ще наемем още един мексиканец.
Влезе вкъщи и нерешително се изправи във всекидневната.
Елизабет излезе от спалнята. Прокара пръсти през косата си.
— Едва сварих да се облека — обясни тя. Мимоходом погледна Джоузеф. — Мъчно ли ти е, че Бъртън замина?
— Май да — колебливо отвърна той. — Притеснен съм от нещо, но не зная от какво.
— Защо не пояздиш? Нямаш ли работа?
Той нетърпеливо поклати глава.
— В Нуестра Сеньора са ни докарали овошките. Трябва да отида да ги взема.
— Защо не отидеш тогава?
Пристъпи към вратата и погледна навън към дървото.
— Не знам. Страх ме е да отида. Нещо не е наред.
Елизабет застана до него.
— Не се вживявай прекалено в играта, Джоузеф. Не се оставяй да те обсеби.
Той сви рамене.
— Май точно това правя. Веднъж ти казах, че мога да познавам времето по дървото. То е нещо като връзка между земята и мен. Погледни го, Елизабет! Добре ли ти изглежда?
— Много си развълнуван — каза тя. — Нищо му няма на дървото. Върви да вземеш овошките. Не бива дълго да стоят извадени от земята.
С огромно нежелание Джоузеф впрегна каруцата и замина за града.
Беше времето, когато мухите се раздвижваха, преди зимата да ги покоси. Те прорязваха ослепителни ивици през слънчевите лъчи, настаняваха се по ушите на конете и кацаха в кръг около очите им. Макар в утрото да се усещаше щипещ есенен студ, слънцето на циганското лято изгаряше земята. Реката се криеше под земята, а в няколкото по-дълбоки вирчета, които бяха останали, лениво плуваха черни змиорки и огромни пъстърви безстрашно подаваха уста над водата.
Джоузеф подкара в тръс впряга и нагази в крехките листа на чинарите. Следваше го лошо предчувствие, което постепенно го обхвана изцяло.
„Може пък Бъртън да е прав — помисли си той. — Може би извършвам грях, без да съзнавам. Над земята е надвиснало злото.“
После си помисли:
„Надявам се скоро да завали и реката отново да се налее.“
Сухата река му навяваше тъга. За да пропъди тъгата, той се замисли за хамбара, пълен догоре със сено, за купите сено, струпани до оградата за добитък, готови за зимата. Замисли се дали поточето в боровата горичка още извира от входа на пещерата.