— Да няма празник някъде? — вежливо попита той.
— Имам сто и шейсет акра земя в долината — щастливо се усмихна Джоузеф. — Ще живея там.
Очите на стареца светнаха при вида на пушката в калъфа, удобно прилепнал под крака на Джоузеф.
— Ако видиш сърна, сеньор, и ако я убиеш, спомни си стария Хуан.
Без да спира, Джоузеф се провикна през рамо:
— Като построим къщата, ще устроя празник, старче. Обещавам да не те забравя.
— Зет ми свири на китара, сеньор.
— Значи ще извикаме и него.
Конят на Джоузеф бързо се отдалечи. Копитата му се врязваха в крехките дъбови листа и подковите чаткаха в оголените камъни. Пътеката минаваше през дългата гора, обточила реката. Джоузеф изпитваше едновременно боязън и нетърпение, сякаш беше момче, което се измъква за среща със зряла и красива жена. Очарованието на гората го омайваше. Имаше нещо по женски тайнствено в начина, по който клоните и вейките се сплитаха в дълбокия зелен тунел, прорязан от реката през дърветата във влажния гъстак. Безкрайните зелени проходи, пътечки и ниши сякаш криеха знамения, неясни и пълни с обещания като символите на някоя древна религия. Джоузеф потръпна и примижа. „Май не съм добре — рече си. — Ще отворя очи и ще се окаже, че съм в треска и бълнувам.“ Постепенно го обхвана страх, че долината и земята са сън и ще се разпаднат с идването на сухото прашно утро. Ябълкова клонка перна шапката му и я събори. Джоузеф слезе от коня. Не се сдържа, протегна ръце, наведе се и помилва земята. Трябваше да се отърси от завладялото го настроение. Вдигна очи към върховете на дърветата — слънцето проблясваше сред трепкащите листа, а вятърът дрезгаво припяваше. Когато отново се качи на коня, вече знаеше, че никога няма да прекъсне връзката му със земята. Кожата на седлото скърцаше, шпорите подрънкваха, езикът на коня стържеше о мундщука и те заедно вземаха високите тонове над тежкия пулс на земята. Джоузеф си даваше сметка как досега е бил безчувствен и внезапно сетивата му са се изострили, как досега е бил потънал в сън и внезапно се е събудил. Дълбоко в съзнанието му се таеше мисълта, че извършва предателство. Миналото, домът, случките от детството потъваха в забрава, а той знаеше, че им дължи място в спомените си. Земята можеше да го обсеби, ако не внимава. За да й се противопостави поне малко, той извика спомена за баща си, за спокойствието и улегналостта, за силата и извечната му справедливост. Тогава всичко се сля в едно. Джоузеф разбра, че сблъсък не съществува, защото баща му и новата земя са едно. И се изплаши. „Починал е — прошепна. — Баща ми е мъртъв.“
Конят излезе от крайречната горичка и пое по пътека, утъпкана и извита, сякаш прокарана от тялото на гигантска змия. По нея още в незапомнени времена са оставяли следи копитата и лапите на дивеча — плахи животни, поели по пътеката, като че привлечени от спомена за отколешни посетители. Около нея витаеха неизброими знамения. Ето със замах тя правеше широк завой покрай огромен дъб, от който бе надвиснал дебел клон. Тук някога се бе притаила пума, бе убила и бе белязала мястото с миризмата си. Затова пътеката се отклоняваше и предпазливо завиваше край объл камък, където гърмяща змия редовно излагаше леденостудено тяло на слънцето.
Пътеката преля в обширна поляна с гъста трева. В центъра подобно на зелен остров сред по-светлозелено море имаше скупчени дъбове. Докато приближаваше дърветата, Джоузеф чу пронизително квичене. Заобиколи горичката и се озова пред огромен нерез с извити бивни, жълтясали очи и влакнеста червена грива. Животното, опряно на бутовете си, настървено ръфаше задните крака на малко прасенце, което още квичеше. В далечината майката свиня и останалите пет прасенца пищяха от ужас и в същото време стремглаво се отдалечаваха. Миризмата на Джоузеф стигна до нереза, той спря да мляска и замря. После изгрухтя и отново се зае с агонизиращото прасенце, което така и не престана остро да квичи. Джоузеф рязко сбута коня. Лицето му се изкриви от озлобление, очите му избледняха почти до бяло.
— По дяволите! — изкрещя той. — Не яж своите! Яж други животни!
Издърпа пушката от калъфа и се прицели между жълтите очи на нереза. Но цевта се наклони и палецът решително отпусна петлето. Джоузеф кратко се изсмя. „За какъв се мисля? — рече си. — Ами че от него са се родили петдесет прасета и може да се родят поне още толкова.“ Джоузеф се отдалечи, а нерезът се извърна и изгрухтя.
Пътеката изви покрай издължен хълм, обрасъл в непристъпен храсталак — дива ябълка и дъбак се преплитаха тъй гъсто, че дори зайците си проправяха тунели през тях. Пътеката едва си пробиваше път нагоре към тясното било и водеше до пояс от дървета — дъб и бяла топола. Измежду клоните се появи малко бяло късче мъгла и грациозно се понесе над върховете. След миг към него се присъедини още едно полупрозрачно парченце, а после още едно и още едно. Те отплуваха подобно материализиращ се дух и не престанаха да се уголемяват, докато внезапно се сблъскаха със стълб топъл въздух. После се издигнаха в небето и се превърнаха в малки облачета. Нежни облачета вече се образуваха над цялата долина и изплуваха нагоре, като че бяха душите на умрелите, които се възнасят над заспал град. Те уж изчезваха в небето, но заради тях слънцето грееше по-слабо. Конят навири глава и размърда ноздри. На ръба на хребета се издигаше група гигантски комарки. Джоузеф с почуда забеляза колко много приличат на жилави мускули. Жилавите клони се простираха нагоре алени като одрана плът и се гърчеха като тела на уред за изтезания. Без да спира, Джоузеф прокара ръка по един клон. Бе студен, гладък и твърд. И въпреки това листата в края на ужасните крайници бяха яркозелени и лъскави. Безмилостни, страховити дървета бяха комарките, а когато горяха, виеха от болка.