„Скоро ще отида да проверя“ — рече си той.
Подкара впряга бързо, за да стигне в ранчото по-скоро, но пристигна късно през нощта. Когато усетиха, че юздите се разхлабват, конете уморено отпуснаха глави.
Томас го чакаше пред обора.
— Много бързо караш — забеляза той. — Мислех, че ще се забавиш още няколко часа.
— Прибери конете, моля те — каза Джоузеф. — Ще изпомпам малко вода за дръвчетата.
Той отнесе фиданките до резервоара и навлажни сукното, с което бяха завити корените. После бързо отиде при дъба.
„Нещо наистина не е наред — рече си той със страх. — В него няма живот.“
Отново опипа кората, откъсна лист, смачка го и го помириса. Нямаше нищо тревожно.
Елизабет беше готова с вечерята почти веднага, след като влезе.
— Изглеждаш уморен, скъпи. Легни си по-рано.
Той притеснено погледна назад през рамо.
— Искам да говоря с Томас след вечеря — каза той.
Щом се навечеряха, веднага излезе. Мина покрай обора и се изкачи по хълма. Опипа с длани сухата земя, още топла от слънчевите лъчи. Отиде до групичка дъбове, поглади стъблата, смачка и помириса лист от всеки един. Не пропусна нищо. С пръсти провери как е земята. Студът вече навлизаше откъм планините и изстудяваше тревата. Тази нощ Джоузеф чу как излетя първото ято диви гъски.
Земята мълчеше. Бе суха, но жива. Само да завали и зелените стъбла щяха да се устремят нагоре. Най-после доволен, той се върна вкъщи и застана под своето дърво.
— Страх ме беше, сър — каза той. — Нещо във въздуха ме накара да се страхувам.
Погали кората на дъба. Внезапно усети хлад и самота. Нещо прониза съзнанието му.
„Дървото е мъртво. В дървото няма живот.“
Усещането за загуба го задуши и цялата мъка, която трябваше да почувства, когато почина баща му, се стовари върху него. Черните планини го заобиколиха. Студеното сиво небе и неприятелски настроените звезди го затиснаха. От мястото, където стоеше, земята се разпростираше във всички посоки. Беше враждебна — не чак готова да нападне, но безразлична, притихнала и студена. Джоузеф седна в основата на дървото. Вече дори твърдата кора не му предлагаше спокойствие и сигурност. Бе наежена като останалата част от света, хладна и надменна като трупа на приятел.
„Какво ще правя сега? — недоумяваше той. — Къде да отида?“
През въздуха проблесна бял метеор и изгоря.
„А може би греша — помисли Джоузеф. — Може би все пак на дървото му няма нищо.“
Стана и влезе вкъщи. От самота тази нощ притисна Елизабет в обятията си толкова силно, че тя извика от болка и щастие.
— Защо си толкова самотен, скъпи? — попита тя. — Защо ми причиняваш болка тази вечер?
— Не знаех, че ти причинявам болка, съжалявам — каза той. — Мисля, че дървото е мъртво.
— Как така — мъртво? Дърветата не умират толкова бързо, Джоузеф.
— Не знам. Мисля, че е мъртво.
Скоро Елизабет се умълча. Престори се на заспала, но знаеше много добре, че и той не спи.
С настъпването на зората Джоузеф се измъкна от леглото и излезе. Листата на дъба бяха леко спаружени и бяха загубили от лъскавината си.
Томас бе тръгнал към обора, но като видя Джоузеф, се спря при него.
— За Бога, нещо с това дърво не е наред — каза той.
Джоузеф притеснено проследи как той преглежда кората и клоните.
— Излишно се безпокоиш — каза Томас. Взе мотика и я заби в меката пръст в основата на дъба. Копна само два пъти и отстъпи назад.
— Ето го, Джоузеф.
Джоузеф клекна до дупката и видя, че в кората е издълбан улей.
— От какво е това?
Томас грубо се разсмя.
— Бъртън — естествено! Обелил е кората на дървото! За да прогони дявола.
Джоузеф трескаво започна да копае с голи ръце. Копа, докато разкри целия улей.
— Не може ли да се направи нещо, Томас? Няма ли да стане с катран?
Томас поклати глава.
— Жилите са прекъснати. Нищо не може да се направи.
Той замълча.
— Освен да се прогони дяволът от душата на Бъртън.
Джоузеф коленичи. Сега, след като всичко беше свършено, го завладяха безразличие и спокойствие, сляпа неспособност да съди.
„Значи за това говореше. Затова каза, че е прав.“
— Така е. Бих искал да прогоня дявола от душата на Бъртън. Дървото беше хубаво.
Джоузеф говореше много бавно, сякаш измъкваше всяка дума от надигаща се гъста мъгла:
— Той не беше сигурен, че е постъпил правилно. Не, не беше сигурен. Не му е присъщо да постъпва по този начин. Затова ще страда.