— Нищо ли няма да направиш? — попита Томас.
— Не.
Спокойствието и тъгата бяха толкова силни, че притискаха гърдите му. Самотата го обгради от всички страни като непреодолима стена.
— Сам ще се накаже. Аз не мога да раздавам наказания.
Загледа се в дървото, все още зелено, но мъртво. Мина доста време. Извърна глава към боровата горичка на склона.
„Трябва да отида колкото може по-скоро — помисли си той. — Ще имам нужда от сладостта и силата на това място.“
21.
С късната есен в долината се настани студът. Високите пернати облаци дни наред висяха над нея. Елизабет предусещаше златната тъга на идващата зима, но й липсваше вълнението от бурите. Често излизаше на верандата и гледаше дъба. Листата му бяха станали съвсем светлокафяви и следващият дъждовен порив щеше да ги отвее. Джоузеф вече не поглеждаше дървото. Откакто животът го напусна, му стана безразлично. Сега често се разхождаше по крехката трева по склоновете на хълма. Излизаше без шапка, по джинси, риза и черен елек. Често отправяше поглед към сивите облаци, вдишваше въздуха, но не откриваше нищо успокояващо.
— Няма дъжд в тези облаци — казваше той на Томас. — Това е мъгла откъм океана, високо в небето.
През пролетта Томас улови два малки сокола и сега им правеше качулки. Готвеше се да ги пуска срещу дивите патици, които се стрелкаха в небето.
— Не му е дошло времето, Джоузеф — казваше той. — Знам, че миналата година дъждовете започнаха по-рано, но съм чувал, че по тези места е нещо обичайно да вали обилно преди Коледа.
Джоузеф спря, взе шепа пръст, суха като пепел, и я остави да се процеди през пръстите му.
— Ще е нужен много дъжд, за да има полза — промълви угрижен той. — Лятото е изпило водата надълбоко. Забелязал ли си колко ниско е нивото на водата в кладенеца? Даже вировете в реката са пресъхнали.
— Подуших умрелите змиорки — рече Томас. — Виж! Тази малка кожена качулка покрива главата на сокола и му пречи да вижда, докато реша да го пусна. По-добре е, отколкото да стреляш по патиците.
Соколът заби клюн в плътната ръкавица, докато Томас слагаше качулката.
Когато ноември дойде и замина, без да завали, Джоузеф притихна от притеснение. Изкарваше каруцата, ходеше до пресъхналите извори, забиваше кола дълбоко в земята, но не стигаше до влажна почва. Тревата, покрила хълмовете, изтъняваше и те посивяваха, а малките кремъчни късчета се подаваха и си играеха със светлината.
Когато декември преполови, облаците се разкъсаха и се разпръснаха. Слънцето се затопли и в долината се настани подобие на лято.
Елизабет наблюдаваше как тревогата изпива Джоузеф, как очите му гаснат от притеснение. Стараеше се да му намира работа. Ту имаше нужда от допълнителен шкаф за кухнята, ту от нов простор за дрехи, беше и време да се направи високо столче за бебето. Джоузеф се захващаше със задачите и ги изпълняваше, преди Елизабет да измисли нови. Изпращаше го до града за провизии и той се завръщаше на потен, задъхан кон.
— Защо толкова бързаш да се върнеш? — питаше тя.
— Не знам. Все си мисля, че може нещо да се случи.
В съзнанието му бавно се зараждаше мисълта, че са дошли сушавите години. Прашният въздух и високо вдигнатата стрелка на барометъра не му вдъхваха доверие. Сред хората в ранчото се появиха настинки. Децата по цял ден подсмърчаха, Елизабет започна лошо да кашля и дори Томас, който никога не боледуваше, спеше със загряващ компрес на гърлото, направен от черен чорап. Джоузеф ставаше все по-жилав и як. Мускулите на врата и на челюстта му изпъкваха под бронзовата кожа. Ръцете му се движеха неспокойно и непрекъснато или играеха ту с парче дърво, ту с джобното ножче, или не се отделяха от брадата — приглаждаха я и подвиваха крайчетата навътре.
Стоеше вторачен в земята. Тя сякаш загиваше. Бледите планински склонове, прашно-сивият пелин, голите камъни го плашеха. Само черната борова горичка на хълма не се променяше. Както винаги стоеше мрачна и смълчана на билото.
Елизабет бе много заета из къщи. Алис замина за Нуестра Сеньора, за да заеме полагащото се положение на скръбна съпруга, чийто мъж ще се върне един ден. Справяше се със задачата с достойнство и майка й често получаваше комплименти за въздържанието на Алис и приличието, с което тъгува. Всеки ден Алис започваше така, сякаш Хуанито щеше да се върне до вечерта.
Липсата на помощ създаде допълнителна работа за Елизабет. Грижите за детето, прането и готвенето запълваха дните й. Спомняше си времето, преди да се омъжи, само смътно и доста снизходително. Вечер седеше с Джоузеф и се опитваше да възстанови пълноценната връзка, която бе установила с него, преди да се роди бебето. Обичаше да разказва за нещата, които се бяха случвали, когато беше малко момиченце в Монтерей, макар вече да й се струваха нереални. Елизабет говореше, а Джоузеф унесено гледаше огнените точки през дупките във вратичките на печката.