— Имах куче — нареждаше тя. — Казваше се Ками. Мислех, че това е най-прекрасното име на света. Познавах момиченце на име Ками. Отиваше й. Имаше кожа, мека като камелия. Така че кръстих кученцето на нея, а тя много се разсърди.
Разказваше как Тарпи убил заселник и бил обесен на клона на дърво при рибарските лодки. Разказваше и за високата строга жена, която поддържала фара на Пойнт Джоу. Джоузеф обичаше тихия й глас. Обикновено не се заслушваше в думите, но вземаше ръката й и прокарваше пръсти по цялата длан.
Понякога се опитваше да го убеди да не се страхува:
— Не се притеснявай за дъжда. Ще дойде. Дори тази година да няма много вода, ще има друга година. Познавам страната, скъпи.
— Нужен е толкова много дъжд. Ако не завали скоро, няма да има достатъчно време. Дъждът ще закъснее.
Една вечер Елизабет каза:
— Май ми се иска да пояздя малко. Рама каза, че вече не е опасно. Ще дойдеш ли с мен, скъпи?
— Разбира се — отвърна той. — Започни малко по малко. Няма да ти навреди.
— Ела с мен до боровете. Те миришат толкова приятно.
Той бавно вдигна поглед над главата й.
— И аз мислех да отида. В горичката има извор. Искам да видя дали е пресъхнал като другите.
Очите му се оживиха при мисълта за кръглата поляна сред боровете. Последния път скалата бе яркозелена.
— Сигурно извира от дълбоко. Няма как да пресъхне — каза той.
— О, аз имам повече причини да отида — рече тя през смях.
— Струва ми се, веднъж ти споменах. Един ден, когато очаквах детето, излъгах Томас и отидох при боровете. Влязох на онова място по средата, където са голямата скала и изворът.
Намръщи се и се опита да си спомни точно какво се бе случило.
— Естествено — продължи тя, — стана така заради положението, в което бях тогава. Бях свръхчувствителна.
Тя погледна нагоре и видя, че Джоузеф я гледа втренчено.
— Продължавай — настоя той.
— Та, както казвам, дължеше се на състоянието ми. Когато чаках детето да се роди, нещата изглеждаха огромни. Не открих пътеката, която води навътре. Пробих си път през храстите и се озовах в кръга. Беше тихо, Джоузеф, най-тихото място на света. Седнах пред скалата, защото мястото ми се стори потънало в спокойствие. Сякаш ми даваше нещо, от което се нуждаех.
Докато говореше, чувството от онзи ден се върна. Тя отмести кичур коса зад ушите. Раздалечените й очи се зареяха някъде надалеч.
— Обикнах скалата. Трудно е да се опише. Обикнах скалата повече от теб, от бебето, от себе си. Още по-трудно е да опиша това: докато седях там, сякаш се слях със скалата. Поточето изтичаше от мен, аз бях скалата и скалата беше… не знам… скалата бе най-силното, най-любимото нещо на света.
Тя неспокойно се огледа. Пръстите й започнаха да диплят полата. Възнамеряваше да разкаже преживяното под формата на шега, но то бе много силно.
Джоузеф пое неспокойната ръка и укроти пръстите.
— Разкажи ми! — настоя нежно той.
— Ами, сигурно съм стояла там доста време, защото слънцето се беше преместило. На мен обаче ми се стори само миг. После усещането за мястото се промени. Там се настани нещо зловещо — от спомена гласът й стана дрезгав. — На поляната се настани нещо злокобно, нещо, което искаше да ме унищожи. Избягах. Помислих, че ме преследва — тази огромна, потайна скала — и когато излязох навън, се молих. О, колко дълго се молих.
Очите на Джоузеф я пронизваха.
— Защо искаш да се върнеш там? — настоятелно попита той.
— Не разбираш ли? — развълнува се тя. — Всичко онова се дължеше на състоянието ми, но няколко пъти го сънувам и често се сещам за него. Сега отново съм добре и искам да се върна и да се убедя, че е само една стара, покрита с мъх скала в средата на поляната. После няма повече да я сънувам. Искам да я докосна. Искам да я нараня, защото ме изплаши.
Тя освободи пръсти от хватката на Джоузеф и ги разтърка, за да премахне болката.
— Заболя ме ръката, скъпи. И ти ли се страхуваш от това място?