— Не — отговори той. — Не се страхувам. Ще те заведа.
Замълча за миг. Чудеше се дали да й каже за думите на Хуанито, за бременните индиански жени, които ходели да поседят пред скалата, и за дедите, които живеели в гората. „Може да се изплаши — реши той. — По-добре да преодолее страха от мястото.“ Отвори печката и хвърли вътре наръч дърва. Завъртя регулатора и огънят забумтя.
— Кога искаш да отидем? — попита той.
— Няма значение. Ако утре времето е хубаво, ще сложа нещо за обед в една чанта. Рама ще гледа бебето. Ще си направим пикник — развълнува се тя. — Не сме ходили на пикник, откакто се оженихме. Няма нищо на света, което да обичам повече. Когато бях малка, носехме обед на хълма на къпините и като се нахранехме, с мама пълнехме цели кофи с къпини.
— Добре, утре отиваме — съгласи се той. — Ще надникна в обора, скъпа.
Тя го проследи с поглед. Усети, че крие нещо.
„Може би просто се притеснява за дъжда“ — помисли си тя и по навик погледна барометъра. Стрелката сочеше нагоре.
Джоузеф слезе от верандата. Приближи дъба, но се сети, че е мъртъв.
„Ако беше жив — помисли си той, — щях да знам какво да правя. Сега вече няма кой да ме посъветва.“
Влезе в обора. Очакваше да завари Томас, но вътре беше тъмно и конете изпръхтяха, когато мина зад тях.
„Тази година ще има достатъчно сено за добитъка.“
Тази мисъл го успокои.
Прекоси двора и тръгна към къщи. По небето се бе разпростряла прозрачна мъгла. Стори му се, че около луната се е образувал блед обръч, но той бе толкова слаб, че едва ли можеше да бъде сигурен.
Рано преди изгрев на другата сутрин Джоузеф отиде в обора, среса два коня, изчетка ги до блясък, за да бъдат елегантни, боядиса копитата им с черно и втри мазнина в козината им.
Докато се трудеше, влезе Томас.
— Много се стараеш отбеляза той. — Да не отиваш в града?
Джоузеф продължи да втрива мазнината, докато кожата на конете не лъсна като метал.
— Ще ходим с Елизабет на разходка — обяви той. — От доста време не е яздила.
Томас прокара ръка по лъсналата задница.
— Бих дошъл с вас, но имам работа. Отиваме с мъжете до речното корито да изкопаем дупка. Съвсем скоро намирането на вода за добитъка може да се превърне в проблем.
Джоузеф спря да работи и притеснено погледна Томас.
— Знам. Но под речното корито със сигурност има вода. Опитайте няколко фута по-надолу.
— Скоро ще завали, Джоузеф. Наистина се надявам. От праха започва да ме боли гърлото.
Слънцето се показа иззад тънък пласт облаци, които изсмукваха топлината и отслабваха светлината. Над хълмовете излезе студен постоянен вятър, раздуха праха на вълнички и образува малки преспи от обрулени листа. Бе самотен вятър, носеше се равномерно, почти безшумно над земята.
След закуска Джоузеф изведе конете. Елизабет излезе, облечена в пола-панталон, с ботушки на високи токове. В ръце държеше чантата с обеда.
— Вземи си топло палто — предупреди я Джоузеф.
Тя вдигна лице към небето.
— Най-после зимата дойде, нали, Джоузеф. Слънцето вече не е толкова горещо.
Помогна й да се качи. Тя се разсмя — досегът с животното й бе приятен — и нежно потупа горния плосък край на рога на седлото.
— Хубаво е отново да можеш да яздиш — каза тя. — Къде ще отидем първо?
Джоузеф посочи малък връх на източния склон над боровете.
— Ако отидем на онзи връх, може да погледнем през дефилето на Пуерто Суело и да видим океана — каза той. — Може да видим и върховете на секвоите.
— Приятно е да усещаш как се движи конят — повтори тя. — Липсвало ми е, а не съм знаела.
Лъскавите копита вдигаха от земята фини бели прашинки, които оставаха след тях във въздуха и образуваха опашка като от пушека на парен локомотив. Вървяха нагоре по оскъдната трева на полегатия склон. Когато стигнеха до урва, я преминаваха с рязък устрем — нагоре и надолу.
— Спомняш ли си как бучеше водата в тях миналата година? — напомни му тя. — Скоро пак ще бъде така.
Далеч на склона видяха мъртва крава, покрита почти изцяло от лениви, но ненаситни мишелови.
— Дано вятърът не довее това до нас, Джоузеф.
Той отвърна поглед от пира.
— Не оставят месото да се развали — отбеляза той. — Виждал съм как стоят в кръг около някое умиращо животно и чакат да настъпи смъртта. Усещат я на мига.
Склонът стана по-стръмен. Навлязоха сред крехкия пелин. Стъблата бяха голи и толкова съсухрени, сякаш бяха мъртви. След час стигнаха върха. Оттам ясно видяха триъгълния къс океан. Той не беше син, а стоманеносив. На хоризонта тъмната мъгла по бреговете издигаше непроницаеми укрепления.