— Завържи конете, Джоузеф. Да поседнем за малко. Отдавна не съм виждала океана. Понякога нощем се будя и се ослушвам да чуя вълните, сирената на фара или камбаната на шамандурата при Чайна Пойнт. Понякога ги чувам, Джоузеф. Сигурно са запечатани много дълбоко в мен. Понякога ги чувам. Рано сутрин, когато въздухът е замрял, си спомням как слушах рибарските лодки да се отблъскват от брега и как мъжете си подвикват от лодка на лодка над водата.
Той се извърна.
— На мен тези неща не ми липсват, защото никога не съм ги притежавал.
Спомените й му приличаха на малки ереси.
Тя дълбоко въздъхна.
— Когато си спомням тези неща, Джоузеф, ми домъчнява за дома. Тази долина ме държи като в капан и имам чувството, че никога няма да мога да избягам от нея и че никога повече няма да чуя вълните и камбаната на шамандурата, нито пък ще видя как чайките се реят из въздуха.
— Винаги можеш да отидеш на гости — нежно каза той. — Ще те заведа.
Тя обаче поклати глава.
— Вече никога няма да е същото. Спомням си колко се вълнувах по Коледа тогава. Сега вече няма да е същото.
Той вдигна глава и подуши въздуха.
— Не биваше да те водя тук, Елизабет. Натъжи се.
— Да, но това е хубава, пълноценна тъга, скъпи. Великолепна тъга. Спомням си лъскавите локвички, които се образуваха при отлив, рачетата, които с мъка се катереха по скалите, и малките змиорки по кръглите камъни. Джоузеф, искаш ли вече да обядваме? — попита тя.
— Няма пладне. Огладня ли?
— Винаги огладнявам, като съм на пикник — усмихна се тя. — Когато ходехме с мама на хълма да берем къпини, започвахме обеда още щом изгубехме къщата от очи. Искам да обядваме тук, горе.
Той отиде до конете, разхлаби коланите, донесе чантата и двамата с Елизабет задъвкаха дебелите сандвичи, загледани в дефилето и сърдития океан.
— Облаците идват насам — рече тя. — Тази вечер може да завали.
— Мъгла е, Елизабет. Тази година винаги всичко се оказва мъгла. Земята побелява. Виждаш ли? Кафявото се отдръпва.
Тя дъвчеше сандвича и не сваляше очи от късчето океан в далечината.
— Спомням си толкова много неща. Изплуват в съзнанието ми внезапно, като патици в стрелбище. Спомням си как при отлив италианците излизаха на скалите с големи комати хляб в ръце. Разтваряха морските таралежи и мажеха хляба с част от вътрешността. Мъжките са сладки, а женските — кисели. Става дума за таралежите, разбира се, не за италианците.
Тя смачка хартиите от обяда и ги натъпка в чантата.
— Хайде вече да тръгваме, скъпи. Не искам да се бавим много.
Макар облаците да се бяха раздвижили, мъглата около слънцето се сгъстяваше. Вятърът стана по-студен. Джоузеф и Елизабет поведоха конете надолу по склона.
— Още ли искаш да отидеш до боровата горичка? — попита той.
— Естествено. Нали точно за това излязохме. Възнамерявам да се разправя със скалата.
Докато говореше, от небето се стрелна ястреб със свити нокти. Чу се ударът в плътта. След секунда ястребът отново излетя нагоре, понесъл в клюна си пищящ заек. Елизабет пусна юздите и запуши уши, докато звукът не заглъхна. Устните й се разтрепериха.
— Знам, че е естествено, но мразя тези неща.
— Не улучи точно — каза Джоузеф. — Трябваше да му счупи врата с първия удар, но не успя.
Проследиха полета на ястреба с очи, докато той намери прикритие в боровата горичка и изчезна сред дърветата.
Не вървяха дълго. Спуснаха се по дълъг склон, после минаха покрай билото и накрая стигнаха до дърветата. Джоузеф спря.
— Ще вържа конете тук и ще влезем навътре пеша — каза той. Тръгнаха и Джоузеф избърза напред към поточето. — Не е пресъхнало — извика той. — Изобщо не се е променило.
Елизабет го настигна и се изравни с него.
— По-добре ли се чувстваш сега, Джоузеф?
В думите й се усещаше лека подигравка, но на лицето й нямаше и следа от нея.
— За пръв път от дълго време виждам течаща вода — обясни той. — Сякаш страната няма да загине, докато има вода в този поток. Той е като вена, която продължава да разнася кръвта.
— Глупчо, идваш от място, където вали често — каза тя. — Гледай как се е смръщило небето, Джоузеф. Няма да се изненадам, ако завали.