Той погледна нагоре.
— Само мъгла — рече. — Скоро ще стане студено. Хайде да вървим.
Както винаги поляната беше притихнала, скалата все още бе зелена. Елизабет заговори високо да разчупи тишината:
— Виждаш ли, уплашила съм се само заради състоянието си.
— Сигурно извира от дълбоко, щом още тече — каза Джоузеф. — Скалата сигурно се гордее, че може да изсмуква влага за мъха.
Елизабет се наведе и погледна в тъмната пещера, откъдето идваше поточето.
— Нищо няма — каза тя. — Само дълбока дупка в скалата и мирис на влажна земя.
Изправи се и потупа рунтавата стена на скалата.
— Какъв хубав мъх, Джоузеф. Виж колко е дълбок.
Изтръгна цяла шепа и вдигна влажните черни корени, за да му ги покаже.
— Повече никога няма да те сънувам — закани се тя на скалата.
Небето бе тъмносиво. Слънцето се скри.
Джоузеф потръпна и се обърна.
— Да се прибираме, скъпа. Застудя.
Тръгна към пътеката.
Елизабет стоеше неподвижна до скалата.
— Мислиш, че съм глупава, нали, Джоузеф? — извика тя. — Ще я яхна и ще я опитомя.
Тя заби пета в стръмната, покрита с мъх скала и се надигна нагоре, после заби другата.
Джоузеф се обърна и извика:
— Внимавай да не се подхлъзнеш!
Заби пета за трети път; тогава коренчетата леко се откъртиха. Вкопчи ръце в мъха и го изтръгна. Джоузеф видя как главата й описва малка дъга и се удря в земята. Докато тичаше към нея, тя бавно се претърколи настрани. Цялото й тяло потръпна силно и се отпусна. За миг се изправи над нея, после се втурна към поточето и напълни шепи с вода. Когато се върна обаче, изля водата на земята, защото видя положението на врата и как сивият цвят плъзва по лицето й. Отпусна се на земята, без да съзнава какво прави, взе ръката на Елизабет и разтвори пръстите, стиснали шепа борови иглички. Потърси пулса, но не го откри. Нежно постави ръката на земята, сякаш се страхуваше да не я събуди.
— Не знам какво е това — високо каза той.
Смразяващ студ бавно проникваше в него.
„Не бива да я оставям да лежи така — помисли си той. — Трябва да я занеса вкъщи.“
Погледна черните белези по скалата на местата, където само преди миг се бяха забили петите на Елизабет.
— Беше толкова просто, толкова лесно, толкова бързо — високо изрече той. — Стана толкова бързо.
Знаеше, че не е в състояние да осъзнае какво се бе случило. Положи усилие на всяка цена да разбере. „Всички истории, всички случки, които съставляваха живота, изчезнаха само за миг — изчезнаха мненията, изчезна способността за чувства, изчезна всичко. И нищо няма смисъл.“ Искаше непременно да разбере какво се е случило, преди да го завладее спокойствието. Искаше да извика и във вика да вложи личната си болка, преди да бъде изолиран и неспособен да изпита тъга или омраза.
Усети как по главата му падат леденостудени капки. Погледна нагоре и видя, че започва да ръми. Капките падаха по бузите на Елизабет и проблясваха в косите й. Спокойствието завладяваше Джоузеф все по-упорито.
— Сбогом, Елизабет — каза той и още преди да изрече думите докрай, бе вече отстранен и безучастен. Свали си палтото и покри главата на Елизабет. — Само така можехме да общуваме — продума той, — сега и това не е възможно.
Дъждът ситнеше по земята и вдигаше малки облачета прах из поляната. Чу тихия ромон на поточето. То се прокрадваше през равното пространство и изчезваше в гъсталака. Джоузеф продължи да седи до тялото на Елизабет. Не изпитваше желание да помръдне, чувствата му бяха притъпени от спокойствието. Изправи се и плахо докосна скалата. Погледна към плоския й гръб. С дъжда мястото се оживи. Джоузеф вдигна глава, сякаш се ослушваше, после нежно погали скалата.
— Сега сте двама и сте тук. Сега знам къде трябва да идвам.
Лицето и брадата му бяха мокри. Дъждът потече в разкопчаната риза. Наведе се, вдигна тялото и подпря увисналата глава на рамото си. Тръгна по пътечката и излезе на открито.
На изток се виждаше размазана дъга, вкопчена в два хълма. Джоузеф остави единия кон да го следва. Метна тялото на рамо, докато яхне коня, и после настани отпуснатия вързоп на седлото пред себе си. Слънцето си проби път през облаците и блесна в прозорците на фермите ниско долу. Вече не валеше. Облаците тръгнаха обратно към океана. Джоузеф си спомни за италианците, които излизали на скалите, разтваряли морските таралежи и ги ядели с хляб. После се сети за нещо, което Елизабет бе казала много, много отдавна. „Счита се, че Омир е живял около деветстотната година преди Христа.“ Започна да повтаря отново и отново: „Преди Христа, преди Христа, милата земя, милата земя! На Рама ще й е мъчно. Няма как да знае. Силите се събират и се обединяват около центъра и се превръщат в една много голяма сила. Дори аз ще стана част от центъра.“