Помръдна вързопа, за да облекчи ръката си. Разбра колко много обича скалата и колко много я мрази. Очите му почти се затвориха от умора.
„Да, на Рама ще й е мъчно. Ще трябва да ми помогне за бебето.“
Томас излезе на двора да посрещне Джоузеф. Понечи да попита нещо, но видя колко напрегнато и сиво е лицето му. Пристъпи мълчаливо и пое тялото. Джоузеф вяло се смъкна от коня, хвана другото животно и го завърза за оградата. Томас остана безмълвен и продължи да държи тялото в ръце.
— Подхлъзна се и падна — Джоузеф беше като вцепенен. — Беше съвсем невинно падане. Мисля, че си счупи врата.
Посегна да поеме вързопа отново.
— Опита се да се качи на скалата сред боровете — продължи той. — Мъхът се откърти. Съвсем леко падане. Няма да повярваш. Отначало помислих, че е припаднала. Донесох вода и чак тогава разбрах.
— Спри! — рязко го прекъсна Томас. — Не говори сега за това.
И не му даде тялото.
— Върви си, Джоузеф. Аз ще се погрижа. Вземи коня и върви да пояздиш. Върви в Нуестра Сеньора и се напий.
Джоузеф чу заповедите и ги прие.
— Ще се разходя край реката — каза той. — Намерихте ли вода днес?
— Не.
Томас се обърна и тръгна към своята къща, понесъл тялото на Елизабет. За пръв път, откакто се помнеше, Томас плачеше. Джоузеф го проследи с поглед, докато се качи по стълбите. После бързо се отдалечи, почти тичешком. Стигна сухото корито на реката и по кръглите камъни забърза нагоре по течението. Слънцето залязваше при устието на Пуерто Суело, облаците, от които бе ръснал дъждецът, се скупчваха на изток във вид на червени стени и отразяваха червена светлина, а от нея оголените дървета изглеждаха пурпурни. Джоузеф ускори крачка.
„Тук някъде имаше дълбок вир — помисли си той. — Не може съвсем да е пресъхнал, беше много дълбок.“
Вървя нагоре по течението около една миля. Най-после откри вира — дълбок, кафяв и вонящ. В сумрака видя как големите черни змиорки бавно се извиват. От двете страни вирът бе заграден от гладки, кръгли камъни. В по-добри времена право в него се изсипваше малък водопад. Третата страна гледаше към песъчлив бряг, набразден и утъпкан от краката на множество животни: изящните остри копита на сърните, възглавничките на лапите на пумите, ръчичките на енотите и всичко бе изпотъпкано от копитата на дивите прасета. Джоузеф се покатери на загладен от водата камък, седна и обгърна колената си с ръце. Потръпна от студа, макар да не го усещаше. Загледа се във вира. Целият ден премина пред очите му — не като ден, а като епоха. Спомняше си дребните движения, които не помнеше да е видял. Думите на Елизабет се връщаха, тъй истински, тъй естествени, тъй натоварени със значение, че все едно отново ги чуваше. Думите отекваха в ушите му.
„Това е бурята — помисли си той. — Началото, което очаквах. Съществува цикъл, постоянен, бърз и непроменлив като перпетум мобиле.“
Дойде му наум, че ако се загледа във вира и освободи съзнанието си от всички объркани образи, ще опознае цикъла.
Откъм храстите се чу силно грухтене. Мислите на Джоузеф се разпиляха и той погледна към брега. Пет мършави диви прасета и огромен нерез с извити бивни излязоха на открито и приближиха брега. Пиха предпазливо, после шумно нагазиха във водата, започнаха да ловят змиорките и да ги ядат, а хлъзгавите риби шибаха с опашки и се гърчеха в устите им. Две прасета хванаха една змиорка и квичейки ядосано, я разкъсаха на две, после всяко от тях задъвка дела си. Нощта вече се спускаше, когато отново прецапаха до брега и пиха още веднъж. Внезапно проблесна жълта светлина. Едно прасе падна, покосено от безмилостна мълния. Чу се изпукване на кости и пронизителен писък. Мълнията изви гръб и гъвкавата, лъскава пума се огледа и отскочи встрани от пътя на атакуващия нарез. Той изсумтя към убития си събрат и поведе останалите към гъстака. Джоузеф се изправи. Пумата се втренчи в него и размаха опашка.
— Да можех да те застрелям — каза Джоузеф, — щеше да има край и ново начало. За съжаление нямам пушка. Продължавай да вечеряш.
Слезе от камъка и си запроправя път през дърветата.
„Когато вирът пресъхне, животните ще измрат — помисли си той. — Или може би ще се прехвърлят отвъд хребета.“