— Намерих десет умрели крави — каза той. — Не знам какво ги е убило. Мишеловите вече са ги нападнали — грабна ръката на Джоузеф и силно я разтърси. — Оттатък билото са. На сутринта от тях ще са останали само купчина кости.
Джоузеф смутено погледна встрани.
„Не успявам да защитя земята — мрачно си помисли той. — Задължението да съхраня живота на моята земя не е по силите ми.“
— Томас — рече той, — днес ходих до града да видя какво е положението.
— Навсякъде ли е така? — попита Томас. — Водата в кладенеца е ниско.
— Да, навсякъде е така. Ще се наложи да преместим кравите. На около сто мили. Има паша край Сан Хоакин.
— Да тръгваме тогава, за Бога! — извика Томас. — Да се махаме от тази проклета долина, от тази двулична мръсница. Не искам никога да се връщам тук! Повече не й вярвам!
Джоузеф бавно поклати глава.
— Все мисля, че нещо ще се случи. Знам, че няма надежда. Вече и силен дъжд няма да помогне. Ще подкараме кравите другата седмица.
— Защо да чакаме дотогава? Да започнем да се подготвяме още утре!
Джоузеф се опита да го успокои.
— Тази седмица е много горещо. Следващата може да се захладни. Трябва добре да ги нахраним, за да издържат на пътуването. Кажи на хората да хвърлят повече сено.
Томас кимна.
— Не бях се сетил за сеното.
Внезапно очите му се оживиха.
— Джоузеф, да отидем оттатък билото, до крайбрежието, докато мъжете хранят кравите. Да погледаме малко вода, преди да тръгнем из прахоляка.
Джоузеф кимна.
— Да, може да отидем утре.
Тръгнаха през нощта, за да изпреварят слънцето. Насочиха конете към тъмния запад и ги оставиха сами да открият пътя. Земята още излъчваше жега от предишния ден и хълмовете бяха притихнали. Чаткането на копитата о скалистата пътека разплискваше неприятни звуци в тишината. Призори спряха конете да си починат. Стори им се, че някъде напред дрънка звънче.
— Чу ли го? — попита Томас.
— Може да е някое животно със звънец — отвърна Джоузеф, — но не е хлопатар. Прилича на звънец на овца. Ще се ослушаме по-внимателно, когато съмне.
Жегата започна още с изгрева на слънцето. Дори зората не бе прохладна. Няколко скакалеца скърцаха и щракаха из въздуха. Ожарените от слънцето махагонови дървета изпускаха наоколо аромат и капчици сладък гъст сок се процеждаха от трънките. Колкото се изкачваха по-нагоре по стръмния склон, толкова по-каменист ставаше пътят и толкова по-гола земята. Навсякъде костите на земята стърчаха и отблъскваха ослепителната светлина надалеч. На пътеката пред тях злостно изтрака гърмяща змия. Двата коня едновременно се заковаха на място и отстъпиха. Томас се пресегна и измъкна карабината от кобура, провесен под седлото. Пушката изгърмя и змията бавно се претърколи през размазаната си глава. Конете обърнаха глави към нанадолнището и примижаха срещу режещата светлина. От земята се надигна стон, тя сякаш протестираше против непоносимото слънце.
— Това ме натъжава — рече Джоузеф. — Бих искал да гледам по-спокойно наоколо.
Томас прехвърли крак през седлото.
— Знаеш ли на какво прилича цялата тази дяволска страна? — попита той. Прилича на тлееща купчина пепел, от която стърчат въглени.
Отново чуха дрънкането на звънеца.
— Хайде да видим откъде идва — предложи Томас.
Отново обърнаха конете нагоре. Склонът бе осеян с големи обли камъни, остатъци от някогашни идеално изваяни планини, а пътеката се провираше между тях.
— Стори ми се че, че звънецът мина покрай къщи нощес — каза Томас. — Тогава си помислих, че е било насън, но сега, като го чувам отново, си го спомням. Почти стигнахме върха.
Пътеката ги отведе в дефиле, покрито с късчета гранит. След миг мъжете се озоваха в друг, зелен свят. Склонът се спускаше надолу, покрит с грамадни секвои. Измежду огромните стволове, прави като колони, безразборно се сплитаха цариградско грозде и папрат човешки ръст. Хълмът рязко слизаше надолу и морето като че се издигаше на нивото на хребета. Двамата мъже спряха конете и жадно впиха очи в зеления храсталак. Планината гъмжеше от живот. Пъдпъдъците прелитаха ниско над земята и някой заек току се втурваше с подскоци встрани от пътеката. Пред очите им сърна излезе на открито, долови миризмата им и се втурна надалеч. Томас изтри очи с ръкав.
— Всичкият дивеч от нашата страна е тук — каза той. — Хубаво щеше да бъде да доведем добитъка тук, но е стръмно и кравите няма да могат да се задържат на крака.