Обърна се и погледна брат си.
— Джоузеф, не изпитваш ли желание да пропълзиш в шубрака, в някоя влажна хладна хралупа, да се свиеш и да заспиш?
Джоузеф се бе загледал в отсрещния край на морето.
— Чудя се откъде идва влагата.
Посочи дългите голи скатове, които се спускаха дълбоко надолу под краката им.
— При нас няма трева, а тук дори и в пукнатините е зелено като в джунгла.
После каза:
— Виждал съм как челото на мъглата наднича в долината.
Навярно всяка нощ прохладната сива мъгла поляга из урвите в планината и оставя част от влагата си. Денем се връща към морето, а нощем отново идва и гората никога не трябва да я чака. Никога. Нашата земя е суха и нищо не помага. А тук. Мразя това място, Томас.
— Искам да сляза към водата — каза Томас. — Хайде да тръгваме.
Тръгнаха надолу по стръмния склон. Пътеката криволичеше измежду стволовете на секвоите. Къпините се забиваха в лицата им. По едно време стигнаха до малка полянка. Там имаше две натоварени мулета с увесени глави. На земята пред тях седеше старец с бяла брада. Беше сложил шапката си на коленете. Влажната му коса бе сплъстена. Впи в тях черни лъскави очи. Затули едната си ноздра и се изсекна, после направи същото с другата.
— Отдалеч чух, че идвате — рече той и безшумно се изсмя. — Сигурно следвате звънчето на мулето. То е от истинско сребро. Веднъж го носи едното муле, друг път другото.
Достолепно постави шапката на главата си и подобно на врабче вирна гърбавия си нос.
— Къде сте тръгнали надолу по хълма?
Томас не отговори, Джоузеф се взираше в стареца, като че го познаваше кой знае откъде.
— Ще спим на брега — обясни Томас. — Ще наловим малко риба и ще поплуваме, ако морето е спокойно.
— Чухме звънчето отдалеч — обади се Джоузеф. — Виждал съм те някъде и по-рано.
Изведнъж се смути и спря, защото знаеше, че всъщност никога по-рано не е виждал стареца.
— Живея на равното, ей там надясно — поясни старецът. — Къщата ми е на петстотин фута над морето.
Той важно кимна.
— Ще пренощувате при мен. Ще видите колко е високо.
Замълча. Очите му потънаха в тайнствена мъгла. Погледна Томас. После за дълго спря поглед върху Джоузеф.
— Мисля, че мога да ви кажа — рече той. — Знаете ли защо живея тук, на скалата? Малцина знаят причината. На вас ще кажа, защото ще дойдете с мен.
Надигна се, за да сподели тайната по подходящ начин.
— Аз съм последният човек на запад, който вижда слънцето. След като залезе за всички останали, го виждам още известно време. И така вече двадесет години. Гледам залеза всяка вечер, освен когато има мъгла или вали.
Той погледна първо единия, после другия и гордо се усмихна.
— Понякога — продължи той — отивам до града за сол и пипер, за тамян и тютюн. Връщам се бързо. Тръгвам, след като е залязло слънцето, и се връщам, преди да залезе отново. Тази вечер ще видите.
Той нетърпеливо се вгледа в небето.
— Време е да тръгваме. Вървете след мен. Ще заколя прасе и ще го опека за вечеря. Тръгвайте.
Той почти се затича надолу по пътеката. Мулетата се впуснаха в тръс подир него и сребърното звънче пронизително задрънча.
Джоузеф подкани Томас:
— Хайде да отидем с него.
Томас се дръпна.
— Този човек е луд. Остави го да си върви по пътя.
— Искам да ида с него, Томас — припряно настоя Джоузеф. — Не е луд. Не е безнадеждно луд. Искам да отида с него.
Томас изпитваше животински страх от лудостта.
— По-добре да не ходим. Ако настояваш, ще си взема одеялото и ще спя в храстите.
— Тръгвай, че го изпуснахме.
Подбраха конете и се спуснаха по хълма през шубрака сред червените стволове на секвоите. Старецът изчезна толкова бързо, че го видяха едва когато стигнаха долу. Той помаха и ги повика с пръст. Пътеката ги изведе от гънката в планината, където растяха секвоите, и ги отведе отвъд голия хребет до дълга тясна поляна. Там планината седеше, потопила стъпала в морето, а в скута й бе къщата на стареца. Цялата поляна бе покрита с пелин — човек на кон не би могъл да бъде забелязан от шубрака — гъстата растителност стигаше на стотина фута от скалата. На ръба на пропастта имаше колиба от пръти. В пролуките бе натъпкан мъх, който стърчеше като косми. Покривът бе покрит с дебел пласт трева. До къщата бе разположена здрава кочина от колове, малък навес, зеленчукова градина и къс земя, засята с царевица. Старецът разпери ръце със самочувствие на собственик.