От джоба си извади дебел нож с късо острие и го опита на дланта си. После с лявата си ръка погали хълбока на прасето и се обърна с лице към слънцето. То бързо се спускаше към далечния ръб, образуван от мъглата, сякаш се въртеше в мях с бистра вода.
— Точно навреме — зарадва се старецът. — Искам да започна малко по-рано.
— Какво значи това? — попита Джоузеф. — Какво правиш с прасето?
Старецът постави пръст на устните си.
— Шт! После ще ти кажа. Тихо сега.
— Жертвоприношение ли правиш? Принасяш прасето в жертва ли? — отново попита Джоузеф. — Всяка вечер ли убиваш прасе?
— А, не. Няма смисъл. Убивам малки животни — птица, заек или катерица. Да, убивам по едно животно всяка вечер. Почти е време.
Слънцето опря ръб в мъглата, промени формата си; превърна се във връх на стрела, проточи се като прашинките в пясъчен часовник. Морето стана червено. Гребените на вълните заприличаха на алени остриета.
Старецът бързо се обърна към плочата.
— Време е! — каза той и преряза гърлото на прасето.
Червената светлина обля планините и къщата.
— Не плачи, малко братче.
Той притисна надолу агонизиращото тяло.
— Не плачи. Ако съм го направил както трябва, ще умреш заедно със слънцето.
Агонията отслабна. Слънцето се превърна в червена ивица светлина, после изчезна. Прасето умря.
През цялото време Джоузеф седя на пейката и напрегнато наблюдава жертвоприношението.
„Какво е открил този човек? — мислеше си той. — От живота си е извлякъл нещо, което го прави щастлив.“ Видя налетите с щастие очи на стареца. Видя как в момента на смъртта той се изправи, как се изпълни с достойнство, как се извиси. „Този човек е открил тайна — рече си Джоузеф. — Трябва да ми я каже, ако може.“
Старецът седна на пейката до него и се загледа към отвъдния бряг на морето, където бе изчезнало слънцето. Морето потъмня. От поривите на вятъра по гребените на вълните се образуваше бяла пяна.
— Защо го правиш? — тихо попита Джоузеф.
Старецът рязко се извърна настрани.
— Защо ли? — развълнува се той. После се успокои. — Добре, явно не питаш с лошо чувство. Знам, че брат ти ме мисли за луд. Затова отиде да се разхожда. Ти не мислиш така. Ти си прекалено мъдър, за да мислиш подобни неща.
Той отново погледна морето, което постепенно потъмняваше.
— Наистина искаш да знаеш защо гледам слънцето, защо убивам по някое дребно същество, когато изчезва.
Замълча и прокара мършави пръсти през косата си.
— Не знам — тихо промълви той. — Измислял съм много причини, но те не са истински. Казвал съм си: „Слънцето е живот. Отдавам живот на живота. Превръщам смъртта на слънцето в символ.“ Но когато си измислях тези причини, знаех, че не са истински.
Огледа се, сякаш търсеше потвърждение.
— Това са думи, с които се опитваш да прикриеш голотата на нещо — прекъсна го Джоузеф, — което изглежда смешно в дрехи.
— Ето, виждаш ли. Отказах се да търся причини. Правя го, защото ми носи радост. Правя го, защото така ми харесва.
Джоузеф разпалено кимна.
— Щеше да ти е неприятно, ако не го правеше. Щеше да се чувстваш, като че нещо е недовършено.
— Точно така — високо извика старецът. — Разбираш го. Веднъж се опитах да го обясня, но човекът, на когото говорех, не го проумя. Правя го за себе си. Не мога да кажа, че не е за слънцето, но го правя за себе си. В този момент аз съм слънцето. Разбираш ли? Чрез животното се превръщам в слънцето. Изгарям в своята смърт.
Очите му искряха от вълнение.
— Сега знаеш.
— Да — потвърди Джоузеф. — Сега знам. Знам какво означава това за теб. За мен е различно, но още не смея да се замисля в какво се състои разликата. Все пак непременно ще помисля.
— Не става бързо — каза старецът, — но вече е почти идеално.
Наведе се и постави ръце на коленете на Джоузеф.
— Някой път ще се получи. Небето ще бъде каквото трябва. Морето ще бъде каквото трябва. Животът ми ще достигне равен и спокоен момент. Онези планини отзад ще ми покажат кога е дошъл подходящият момент. Той ще е идеалният момент. Ще бъде и последният.
Кимна мрачно към плочата, където лежеше закланото прасе.
— Когато този момент настъпи, самият аз ще се отправя към края на света заедно със слънцето. Сега знаеш. Това е скрито във всеки човек. Опитва се да излезе на повърхността, но страхът го изкривява и то се задушава в човека. Онова, което излиза на повърхността, е променено — кръв по ръцете на някоя статуя, чувства, породени от разказа за древно мъчение — отдаването или отнемането на кръв при съвкупление. Така е — каза той, — казал съм на животните в клетките как стоят нещата. Те не се страхуват. Смяташ ли, че съм луд? — попита той.