Джоузеф се усмихна.
— Да, луд си. Томас мисли, че си луд. Бъртън би казал, че си луд. Повечето хора смятат, че не е безопасно да отвориш в душата си път, за да могат нещата да влязат направо в душата такива, каквито са, свободни и необезпокоявани. Хубаво е да говориш на животните в клетката. Иначе самият ти може да се озовеш в клетка.
Старецът стана, взе прасето и го отнесе. Върна се с вода, изстърга кръвта от плочата и посипа с чист чакъл земята под нея.
Свърши с почистването на прасето почти по тъмно. Над планината надничаше огромна бледа луна. Лъчите й се заплитаха в бялата пяна, която се надигаше и изчезваше в морето. Тъпият звук от ударите на вълните в брега се усилваше. Джоузеф се настани в малката, прилична на пещера колиба. Старецът обръщаше парчетата месо на лопатата в камината и тихо говореше:
— Високият пелин скрива дома ми — разказваше той. — Сред пелина има малки полянки. Знам къде са някои от тях. Есенно време там се бият сръндаците. По цяла нощ слушам трясъка на рогата им. През пролетта сърните водят малките, целите в петна, на същите места и ги учат на различни неща. Много има да научат, ако искат да оживеят — от кои шумове да бягат, какво означават миризмите, как да убиват змиите с предните си копита.
После продължи:
— Планината е изкована от метал. На повърхността е скала, под нея има черно желязо и мед. Така е.
Пред къщата се чуха стъпки.
— Джоузеф, там ли си? — извика Томас.
Джоузеф стана от пода и излезе.
— Вечерята е готова. Къде ходиш? Ела да ядем — каза той.
Томас не се съгласи.
— Не искам да стоя с този човек. Събрах малко рапани. Ела на брега. Ще запалим огън и ще ядем там. Луната осветява пътеката.
— Но вечерята е готова — рече Джоузеф. — Ела поне да хапнеш.
Томас предпазливо влезе в колибата, сякаш някое диво животно щеше да се хвърли върху му от тъмен ъгъл. Светлината идваше само от огнището. Старецът късаше месото със зъби и хвърляше кокалите в огъня. Когато приключи, унесено се загледа в жаравата.
Джоузеф седна до него.
— Откъде си? — попита той. — Защо дойде тук?
— Какво казваш?
— Питам защо дойде тук да живееш сам?
Унесеният поглед на стареца се проясни за миг, после отново мрачно се сведе надолу.
— Не си спомням — отвърна той. — Не искам да си спомням. Трябва да се връщам в миналото, за да потърся онова, за което питаш. Ако го направя, ще се сблъскам с неща отпреди, с които не искам да си имам работа. Не ги закачай.
Томас се надигна.
— Взимам си одеялото и отивам да спя на скалата — каза той.
Джоузеф го последва навън.
— Лека нощ — извика през рамо.
Братята мълчаливо се отправиха към скалата. Постлаха одеялата едно до друго на земята.
— Хайде утре да отидем на брега — помоли Томас. — Не ми харесва тук.
Джоузеф седна на одеялото и се загледа в едва доловимото движение на осветеното от луната море.
— Утре се връщам, Том — каза той. — Не мога да стоя далеч от дома. Трябва да съм там, ако нещо се случи.
— Нали решихме да останем три дни — възпротиви се Томас. — Искам да си почина от прахоляка, щом се налага да прекарвам добитъка на сто мили от тук. Ти също имаш нужда.
Дълго време Джоузеф не продума.
— Томас — рече той, — спиш ли?
— Не.
— Няма да дойда с вас, Томас. Ти преведи добитъка. Аз оставам в ранчото.
Томас се надигна на лакът.
— Какво говориш? Няма да се затрие ранчото. Кравите трябва да спасяваме.
— Ти преведи кравите — повтори Джоузеф. — Не мога да замина. Мислих за заминаването. Представях си как заминавам, но не мога. То е като да изоставиш болен човек.
Томас изсумтя:
— Като да изоставиш мъртвец! В това няма нищо лошо.
— Не е мъртва земята — не се съгласи Джоузеф. — Зимата ще завали и през пролетта тревата ще поникне и реката ще се налее. Разбираш ли, Том? Някаква случайност докара това. През пролетта земята отново ще бъде напоена с влага.
— И ти ще си вземеш нова жена и повече никога няма да има суша — подигра го Томас.
— Може би — тихо каза Джоузеф.