— Тогава ела с нас до Сан Хоакин и ни помогни с добитъка.
Далеч в океана Джоузеф видя светлините на минаващ кораб. Загледа се в тях и вдигна пръст, за да разбере колко бързо се движи корабът.
— Не мога да замина — повтори той. — Това е моята земя. Не знам защо е моя, какво я прави моя, но не мога да я напусна. През пролетта, когато тревата поникне, ще разбереш. Не помниш ли колко зелена беше тревата по хълмовете, дори в процепите на скалите, и колко жълт бе синапът? Червенокрилите косове свиваха гнезда сред стъблата на синапа.
— Спомням си — троснато отговори Томас. — Спомням си също какво беше тази сутрин — изгорено до пепел и опоскано до голо. Да, спомням си измрелите крави. Искам да се измъкна от тук възможно най-бързо. Това е подло място.
Обърна се настрана.
— Ще се върнем утре, щом казваш. Надявам се да не останеш на това проклето място.
— Трябва да остана — каза Джоузеф. — Ако тръгна с вас, през цялото време ще искам да се върна и да видя дали не е заваляло и дали в реката няма вода. Така че по-добре да не тръгвам.
23.
На сутринта светът бе обгърнат от сива мъгла. В неясната светлина къщата и бараките изпъкваха като тъмни сенки. В подножието на скалата прибоят биеше приглушено и кухо. Одеялата бяха мокри. Ситни капчици влага се бяха впили в лицата и косите им. Джоузеф потърси стареца. Откри го в колибата, седнал до тлеещия огън.
— Тръгваме веднага щом намерим конете — каза Джоузеф.
Старецът, изглежда, се натъжи, че заминават.
— Мислех, че ще поостанете. Разкрих ти познанията си. Надявах се ти да споделиш своите.
Джоузеф горчиво се засмя.
— Нямам какво да споделя. Моите познания се оказаха безполезни. Как да открием конете в мъглата?
— Аз ще ги намеря.
Отиде до вратата и пронизително изсвири. След миг се чу сребърното звънче. Мулетата пристигнаха в тръс, последвани от конете.
Джоузеф и Томас ги оседлаха и завързаха одеялата отстрани. Джоузеф се обърна да се сбогува със стареца, но той бе изчезнал в мъглата и не отговори.
— Този човек е луд — каза Томас. — Хайде да вървим.
Отведоха конете до пътеката и ги оставиха сами да избират пътя в гъстата мъгла, в която човек не можеше да се ориентира. Стигнаха до гънката в планината с избуялата растителност и секвоите. От всеки лист се процеждаше влага. Мъглата висеше на парцали по стволовете подобно на опърпани знамена. Едва когато изминаха половината път до прохода, мъглата взе да изтънява, да се разкъсва и да се вие наоколо като легион духове, пленени от дневната светлина. Накрая пътеката изпълзя над мъглата и когато погледнаха назад, Джоузеф и Томас видяха развълнуваното море мъгла, което се простираше към хоризонта и скриваше от поглед океана и планинските склонове. Скоро стигнаха дефилето и пред очите им се разстла сухата, мъртва долина, изгаряща под безмилостните слънчеви лъчи, тлееща под горещите вълни на жегата. Спряха насред прохода и се загледаха в зеленината на каньона, откъдето идваха, и в сивото море мъгла.
— Никак не ми се тръгва — каза Томас. — Само да имаше паша за добитъка, щях да се преместя тук.
Джоузеф погледна назад, после бързо подкара коня през дефилето.
— Тази земя не е наша, Томас — отвърна Джоузеф. — Тя е като красива жена, която не ни принадлежи.
Той пришпори коня по нажежената напукана скала.
— Старецът ми разкри тайна, Томас. Каза ми някои неподправени, чисти неща.
— Той е луд — настояваше Томас. — Навсякъде другаде щяха да го приберат. За какво държи всички онези същества затворени?
Джоузеф понечи да му обясни. Опита се да намери подходящи думи.
— Ами… държи ги за ядене — рече той. — Не се намира лесно дивеч и затова ги лови и ги държи, докато му потрябват.
— Тогава като че ли всичко е наред — успокои се Томас. — Стори ми се, че има нещо друго. Щом е така, нямам нищо против. Значи лудостта му не е свързана с животните и птиците?
— В никакъв случай — каза Джоузеф.
— Ако знаех, нямаше да ви изоставя. Изплаших се, че става дума за някакъв ритуал.
— Винаги се страхуваш, когато става дума за ритуали, Томас. Знаеш ли защо е така?
Джоузеф намали хода на коня, докато Томас се изравни с него.
— Не, не знам — бавно призна Томас. — Прилича ми на капан, на малък капан.
— Може и така да е — каза Джоузеф. — Не бях помислил за това.
Спряха конете до лавровото дърво край извора на реката в подножието на хълма. Мъхът и папратта бяха сухи и крехки.