— Да се прехвърлим оттатък и да приберем всичкия добитък, който намерим — предложи Томас.
Изоставиха коритото на реката и поеха покрай планината. Обгърна ги облак прах. Изведнъж Томас спря коня и посочи надолу.
— Погледни натам.
По склона бяха разпилени двадесетина купчинки оглозгани кости. Няколко сиви койота се измъкваха към гъсталака, а лешоядите кацаха по ребрата и смъкваха от тях последните късчета плът.
Лицето на Томас бе изпито от мъка.
— Ето защо мразя тази страна. Никога няма да се върна — извика той. — Хайде, искам да стигна до ранчото по-скоро. Искам да тръгна още утре, ако мога.
Рязко обърна коня и го пришпори в тръс надолу по склона, далеч от полето, осеяно с кости. Джоузеф го проследи с поглед, но не се опита да го догони. Сърцето му преливаше от тревога и отчаяние.
„Нещо не е наред — помисли си той. — Бях избран да се грижа за земята и не успях да се справя. — Бе разочарован от себе си, от земята, но не се отказваше. — Няма да я изоставя. Ще остана при нея. Може би още не е мъртва. — Спомни си за скалата сред боровете и се развълнува. — Интересно дали и малкото поточе е пресъхнало. Ако все още тече, значи земята не е мъртва. Скоро ще отида да проверя.“
Прехвърли билото преди Томас да препусне към къщите. Оградите около последните купи бяха свалени и ненаситните крави дърпаха сено и образуваха дупки в тях. Джоузеф приближи и забеляза колко изпосталели и кльощави са и как стърчат костите на задниците им. Отиде до мястото, където Томас разговаряше с Мануел.
— Колко са?
— Четиристотин и шестнайсет — отговори Мануел. — Загубили сме повече от сто.
— Повече от сто!
Томас бързо се отправи към обора. Джоузеф се загледа след него. После се обърна към краваря:
— Останалите ще успеят ли да стигнат до Сан Хоакин, Мануел?
Мануел сви рамене.
— Ще се движим бавно. Може да намерим малко трева. Може да има оттатък. Сигурно ще загубим някоя и друга крава. Брат ви не иска кравите да умрат. Той обича животните.
— Оставете ги да изядат всичкото сено — нареди Джоузеф. — Тръгваме, когато свърши.
— Има до утре — каза Мануел.
На двора товареха фургоните — дюшеци, клетки с пилета, тенджери — много внимателно трупаха всичко на високи купове. Пристигнаха Ромас и още един кравар да помагат при прехода на стадата. Рама щеше да кара каруцата, а Томас — фургона студебейкър със зоб за конете и два варела с вода. На фургоните бяха натоварени палатки, хранителни запаси, три живи прасета и няколко гъски. Вземаха всичко необходимо да издържат до зимата.
Вечерта Джоузеф наблюдаваше от верандата последните приготовления. Рама остави работата и се настани при него на стълбите.
— Защо оставаш? — попита тя.
— Някой трябва да се грижи за ранчото, Рама.
— Нищо не е останало, за какво ще се грижиш. Томас е прав, Джоузеф, нищо не е останало.
Очите му потърсиха хребета с тъмните борове.
— Останало е нещо, Рама. Оставам в ранчото.
Тя дълбоко въздъхна.
— Предполагам, че искаш да взема бебето.
— Да. Няма да мога да се грижа за него.
— Нали знаеш, че животът в палатка не е съвсем за него.
— Не го ли искаш, Рама? — попита той.
— Искам го. Искам го за себе си.
Джоузеф се извърна и отново погледна боровата горичка. Последните слънчеви лъчи потъваха зад Пуерто Суело. Джоузеф си спомни за стареца и неговото жертвоприношение.
— Защо искаш детето? — тихо попита.
— Защото е част от тебе.
— Обичаш ли ме, Рама? Затова ли е всичко?
Дъхът й рязко спря в гърлото.
— Не! — извика тя. — Почти те мразя.
— Тогава вземи детето — бързо каза той. — Твой е. Кълна се. Твой е завинаги. Повече нямам права над него.
И той за пореден път трескаво погледна към хребета с боровете, като че търсеше отговор.
— Как мога да бъда сигурна? — поколеба се Рама. — Когато вече съм свикнала, че детето е мое, когато то вече ме мисли за своя майка, как да съм сигурна, че няма да дойдеш и да ми го отнемеш?
Той се усмихна. Познатото му леко спокойствие го завладя. Посочи мъртвото голо дърво до верандата.
— Виж, Рама, това беше моето дърво. То бе центърът на земята, бе нещо като баща на земята. Бъртън го уби.
Млъкна, поглади брадата си и подпъхна крайчетата навътре, както правеше баща му. Погледът му потъмня от болка и се изостри от стремежа да й устои.