— Погледни хребета, където са боровете, Рама — рече той.
— В средата на горичката има кръг и в кръга огромна скала. Тази скала уби Елизабет, а на онзи хълм са гробовете на Бенджи и Елизабет.
Тя го гледаше с недоумение.
— Земята е поразена — продължи той. — Тя не е мъртва, а подвластна на сила прекалено голяма, за да може да й устои. Аз оставам да пазя земята.
— Какво значение има всичко това за мен? — попита тя. — За мен или за детето?
— Не знам. Може би ми помага да ти дам детето. Изглежда ми като нещо, което може да помогне на земята.
Тя припряно отметна косата си назад и я приглади отстрани на пътя.
— Да не искаш да кажеш, че жертваш детето? Така ли е, Джоузеф?
— Не знам как да го нарека — отговори той. — Опитвам се да помогна на земята и затова няма да поискам да си върна детето.
Тогава тя стана и бавно се отдалечи от него.
— Сбогом, Джоузеф — каза тя. — Тръгваме сутринта и се радвам, защото отсега нататък винаги ще се боя от теб.
Устните й потръпнаха и очите й се наляха със сълзи.
— Нещастен самотник!
Тя бързо тръгна към дома, а Джоузеф само мрачно се усмихна, отправил поглед към боровата горичка.
„Най-после сме едно — помисли той, — най-после сме сами. Ще съединим усилията си.“
Откъм хълмовете довя вятър и вдигна облак задушаващ прахоляк във въздуха.
Цяла нощ добитъкът дъвка сеното.
Фургоните тръгнаха на път преди изгрев. Два часа фенерите не спряха да се движат наоколо. Рама приготви закуска за децата и ги настани на безопасно място най-отгоре върху багажа. Сложи кошницата с бебето на пода на фургона пред себе си. Най-сетне бяха готови и конете впрегнати. Рама се покатери на мястото си и Томас се изправи до нея. Дойде и Джоузеф. Стояха в тъмнината. И тримата несъзнателно душеха въздуха. Децата съвсем притихнаха. Рама постави крак на спирачката. Томас дълбоко въздъхна.
— Ще ти пиша как сме пристигнали — каза той.
— Ще чакам — отговори Джоузеф.
— Ами, тогава най-добре да потегляме.
— Нали ще спирате в горещите часове на деня?
— Ако открием дърво, под което да спрем. Е, довиждане — рече Томас. — Дълъг път ни чака.
Един от конете тръсна глава и тропна с копито.
— Сбогом, Томас. Сбогом, Рама.
— Ще накарам Томас да ти пише как е бебето — обеща Рама.
Томас не помръдна. После внезапно се извърна и тръгна към впряга, без да продума. Спирачката кратко изсвистя и осите изскърцаха под тежкия товар. Рама подкара конете и двата впряга потеглиха. На върха на купа багаж Марта горчиво плачеше, защото никой не я изпращаше и не й махаше с кърпичка. Останалите деца спяха, но Марта ги събуди.
— Отиваме на едно лошо място — тихо каза тя. — Аз обаче се радвам, че заминаваме, защото това място тук ще изгори до една-две седмици.
Джоузеф продължи да чува скърцането на колелата дори след като впряговете изчезнаха от погледа му. Отиде до къщата, която някога бе принадлежала на Хуанито. Там пастирите довършваха кафето и пърженото месо. С първите проблясъци на зората изпразниха чашите и тежко се изправиха на крака. Ромас се приближи до оградата на обора с Джоузеф.
— Не ги пресилвайте — заръча Джоузеф.
— Естествено, че няма. Момчетата ми са добри, мистър Уейн. Познавам ги до един.
Мъжете отегчено оседлаваха конете. Шест кучета с дълга козина се надигнаха от праха и уморено се хванаха на работа — отговорни кучета бяха. Червената зора се разпука. Кучетата се подредиха. Оградата се отвори и стадото потегли — по три кучета от всяка страна го насочваха в пътя, а вакеросите го следваха във ветрилообразен строй. Още с първите стъпки във въздуха се надигнаха талази прахоляк. Мъжете грабнаха носни кърпи и завързаха носовете си. След около десетина ярда стадото потъна в прашния облак. После слънцето се издигна и го обагри в червено. Джоузеф стоеше до оградата и наблюдаваше как прашната ивица пълзи като червей по земята, която се разпростираше в далечината подобно на жълта мъгла.
Най-после плътният облак се прехвърли отвъд хълма, но част от прахоляка продължи да виси във въздуха часове след това.
Джоузеф почувства умората от дългия преход. Жегата на ранното слънце го изгаряше и прахът дращеше носа му. Дълго време стоя неподвижен. Стоеше и гледаше наситения с прах въздух, откъдето бе преминал добитъкът. Обзе го тъга.
„Кравите си отиват завинаги — мислеше си той. — Повечето от тях се родиха тук, а сега вече ги няма.“