Спомни си ги като новородени теленца с копринена козина, изблизани до блясък от майките си; спомни си как нощем телцата им образуваха малки вдлъбнатини в тревата. Спомни си как жално мучаха кравите, когато малките се загубеха. Сега вече нямаше крави. Обърна се към мъртвите къщи, мъртвия обор и голямото мъртво дърво. Беше нетърпимо тихо. Вратата на обора се люлееше на пантите. Къщата на Рама също беше отворена. Вътре се виждаха столовете и излъсканата печка. Вдигна от земята парче тел, нави го и го окачи на оградата. Влезе в празния хамбар. По пода върху утъпканата слама бяха разпилени буци твърда черна пръст. Беше останал само един кон. Джоузеф тръгна покрай дългия ред празни ясли. Спомените му започнаха да се подреждат. „Тук седеше Томас, когато хамбарът бе пълен със сено.“
Погледна нагоре и се опита да си спомни как точно е било. Из въздуха проблясваха тънките жилки на жълтото слънце.
Трите кукумявки седяха с лице към обора в своите тъмни ъгли под стрехите. Джоузеф влезе в хамбара, донесе ечемик и го сипа в яслата на коня, после донесе още и го разпиля по земята пред вратата. Бавно пресече двора.
Някъде по това време Рама изнасяше коша с изпраните дрехи и ги простираше — червени престилки, джинси, избелели от често пране, малките сини роклички и червените трикотажни фусти на момичетата. Някъде по това време извеждаха конете от обора и те протягаха вратове над коритата с вода, пръхтяха и издухваха мехурчета във водата. Никога по-рано Джоузеф не бе изпитвал такава нужда от работа. Премина през всички къщи, заключи вратите и затвори прозорците, закова вратите на бараките. В къщата на Рама вдигна влажна кърпа от пода и я метна на облегалката на един стол. Рама беше уредна жена — чекмеджетата на бюрото бяха заключени, подът пометен, метлата и лопатата изправени в ъгъла, а сутринта печката бе почистена с пуешко крило. Джоузеф повдигна капака и видя как гаснат последните въглени. Докато заключваше къщата на Рама, почувства вина, подобна на вината, която човек усеща, когато капакът на ковчега се затваря за последен път и тялото остава само и забравено.
Върна се в своята къща. Постла леглото и внесе дърва, за да сготви вечерята. Помете, лъсна печката и нави часовника. Свърши всичко преди пладне. Отиде и седна на верандата. Слънчевите лъчи напичаха двора и се отразяваха в парченцата натрошено стъкло. Въздухът бе неподвижен и горещ, но въпреки това няколко птички подскачаха наоколо и кълвяха зърното, което Джоузеф бе разпилял. Привлечена от новините, че ранчото е изоставено, една катеричка безстрашно прекоси двора. Кафява невестулка се хвърли върху нея, но не улучи точно и двете безшумно се затъркаляха в праха. От прахоляка изскочи крастава жаба, заклати се към верандата и се настани на долното стъпало да лови мухи. Конят удари копито в земята и Джоузеф се зарадва на шума. Започваше да оглупява от тишината. Времето течеше по-бавно и мислите му едва се влачеха, подобно на краставата жаба, когато изпълзя от ситния прахоляк. Джоузеф погледна нагоре към сухите, побелели хълмове и примижа от отражението на жаркото слънце. Очите му проследиха урвите нагоре по хълма до пресъхналите извори и се плъзнаха по оголената планина. Сетне, както винаги, спря поглед на боровата горичка на хребета. Дълго време се взира в нея. После стана и слезе по стълбите. Тръгна към боровете. Вървеше бавно нагоре по полегатия склон. Като стигна подножието на хълма, хвърли поглед назад към къщите, скупчени в сушата под слънцето. Ризата му потъмня от пот. Следван от облаче прах, той продължаваше да върви към черните дървета.
Най-после стигна дерето с поточето, което идваше от горичката. В него се процеждаше вода и по ръбовете растеше зелена трева, а във водата все още плуваше по някое стръкче кресон. Джоузеф изкопа дупка в коритото и когато водата се избистри, коленичи и пи. Почувства прохладата по лицето си. Продължи нататък. Поточето се поналя и зелената ивица трева се разшири. На местата, където поточето изчезваше под земята, извън обсега на слънчевите лъчи, от черната почва се подаваше малко папрат. Вече не бе толкова отчаян.
— Знаех, че ще е тук — промълви той. — Не можеше да ми измени. Не и на това място.
Свали шапка и бързо продължи нататък. На поляната излезе гологлав. Изправи се срещу скалата и се загледа в нея.
Гъстият мъх бе пожълтял и изтънял. Папратта около входа бе оклюмала. Поточето все още се прокрадваше от отвора в скалата, но от него не бе останала и една четвърт. Джоузеф предпазливо приближи скалата и отскубна малко мъх. Още не беше съвсем изсъхнал. Изкопа дупка в коритото на поточето — дълбока дупка — и когато се напълни, загреба вода с шапка, плисна я върху скалата и видя как тя попи в умиращия мъх. Дупката отново бавно се напълни. Много пъти загребва вода с шапка, за да напои мъха, а той жадно пиеше и по нищо не личеше да е овлажнял. Поля белезите на мястото, където се подхлъзна Елизабет.