Стъкна малък огън пред палатката и си сготви простичка вечеря. С идването на нощта седна на тревата и загледан в студените бели звезди, долови дълбокия пулс на земята. Огънят замря. Останаха само въглените. Джоузеф дочу воя на койотите откъм хълмовете, долови писъците на малките кукумявчета, които прелитаха край него, усети забързаните стъпки на мишките из тревата. След малко медената луна се подаде иззад източния хребет. Преди да изплува над хълмовете, златното й лице надникна зад решетките от стволове. После острият черен връх на един бор се вряза в луната и се отдръпна, когато тя се издигна нагоре.
3.
Дълго преди да се появят каруците с дървения материал, Джоузеф чу сладостното остро дрънчене на малките пискливи звънчета, кацнали върху хамутите, които предупреждаваха насрещните впрягове да се отдръпнат от тесния път. Джоузеф се бе измил и бе сресал брадата и косата си. Очите му изгаряха от нетърпение, тъй като не бе виждал жива душа цели две седмици. Най-после огромните впрягове излязоха иззад дърветата. Под тежкия товар конете едва пристъпваха по новия неотъпкан път. Водачът на първия впряг размаха шапка за поздрав и слънцето пробяга по токата. Джоузеф отиде да посрещне каруците и се покатери на високата капра на първата кола до водача — мъж на средна възраст. Късо подстриганата му груба коса бе бяла, лицето — кафяво, прилично на тютюнев лист. Той прехвърли поводите в лявата си ръка и протегна дясната.
— Чаках ви по-рано — каза Джоузеф. — Да не сте имали неприятности по пътя?
— Не, мистър Уейн, нищо особено. Капрата на Хуанито се разигра, а пък синът ми У или сигурно е заспал, та предното му колело затъна в една кална дупка. Пътят не е кой знае колко удобен последните две мили.
— Ще стане — каза Джоузеф. — Когато още много впрягове като този преминат по него, ще се оправи. Ще стоварим талпите до големия дъб ей там — посочи той.
По лицето на водача премина сянка на лошо предчувствие.
— Нима ще строите под дърво? Не е хубаво това. Някой клон може да се отчупи и да отнесе покрива. Може и вас да отнесе някоя нощ, докато спите.
— Дървото е здраво и силно — увери го Джоузеф. — Не ми се ще да строя къщата далеч от дървото. До твоята няма ли дърво?
— Има. Точно затова ви казвам. Проклетото нещо е надвиснало право над нея. Представа нямам защо съм я построил там. Колко нощи съм лежал, без да мигна, слушам вятъра и си представям как някакъв клон, дебел като буре, пропада през покрива. — Той дръпна поводите на конете и омота каишите около спирачката. — Подредете се тук! — нареди на останалите.
Разтовариха талпите, завързаха оглавниците на конете за каруците и им дадоха торбите със зоб. Животните задъвкаха овеса. Едва тогава мъжете разстлаха одеялата на дъната на каруците. Джоузеф вече беше запалил огън и приготвяше вечерята. Държеше тигана високо над пламъците и непрекъснато обръщаше бекона. Ромас, старият каруцар, отиде до него и седна край огъня.
— Утре тръгваме рано сутринта — каза той. — С празни каруци ще стигнем бързо.
Джоузеф отдръпна тигана от огъня.
— Защо не пуснете конете да попасат?
— Когато работят! Не. В тревата няма сила. Трябва им нещо по-добро, когато теглят каруците по път като твоя. Ако искаш да стане беконът, сложи тигана на огъня за малко.
— Не знаеш ти как се готви бекон. Като го пържиш на бавен огън и го обръщаш, става по-хрупкав, без да плувне в мас.
— Нали и едното, и другото стават за ядене — рече Ромас. — Все се яде.
Хуанито и Уили приближиха. Хуанито имаше тъмна като на индианец кожа и сини очи. Под кората от полепнал прахоляк лицето на Уили бе разкривено и бледо от някаква болест. Очите му бяха потайни и плахи, тъй като никой не вярваше в болките, които разтърсваха тялото му посред нощ, никой не вярваше на кошмарите, които го тормозеха насън. Джоузеф вдигна поглед и се усмихна.
— Очите ми ли гледате? — дръзко рече Хуанито. — Не съм индианец. Испанец съм. Вижте ми кожата. Тъмна е и това е от слънцето, а испанците са със сини очи.
— На всички разправя така — прекъсна го Ромас. — Обича да се хвали пред непознати. Всички в Нуестра Сеньора знаят, че майка му е индианка, а един господ знае кой е баща му.