— Утре ще донеса кофа и лопата — рече си той. — Тогава ще е по-лесно.
Докато работеше, почувства, че скалата вече е свързана с него. Изпитваше към нея същото чувство на привързаност, каквото изпитваше към собственото си тяло. Пазеше я от смъртта, сякаш бранеше собствения си живот.
Когато приключи, седна до поточето и изми лицето и врата си със студената вода. После пи от шапката. Облегна се на скалата и се загледа в черния предпазен пояс дървета. Замисли се за страната отвъд пръстена, за спечените, изгорени хълмове, за сивия прашен пелин.
„Тук е безопасно — рече си той. — Тук семето ще остане живо, докато се върне дъждът. Тук е сърцето на земята и то още бие.“
Почувства как влагата от напоения мъх прониква през ризата му.
„Интересно защо земята сякаш търси отмъщение, сега, когато е мъртва?“ — продължи да разсъждава той. Замисли се за хълмовете, които като слепи змии с опърпана, олющена кожа обсаждаха крепостта, където водата още течеше. Спомни си как земята попиваше поточето, преди още да е изминало стотина ярда.
„Земята е настървена на водата — помисли си той, — като куче, освирепяло от глад.“
Развесели се от мисълта, защото почти й повярва.
„Земята ще нахлуе, ще пресуши потока и ще изпие кръвта ми, ако може. Полудяла е от жажда.“
Погледна надолу. Поточето се прокрадваше през поляната.
„Ето го семето на живота. Трябва да го пазим от полудялата земя. Трябва да използваме водата, за да спасим сърцето. В противен случай вкусът на капчица вода може да накара земята да се нахвърли върху нас.“
Следобедът преваляше. Сянката на дърветата се плъзна върху скалата и се съедини с противоположния край на кръга. На поляната цареше спокойствие.
— Навреме дойдох — каза Джоузеф на себе си и на скалата. — Ще чакаме тук, барикадирани срещу сушата.
Скоро главата му клюмна и той заспа.
Събуди се, след като слънцето потъна зад хълмовете, прахът улегна и настъпи нощта. Кукумявките, излезли на лов, се спускаха под звездите и бризът, постоянен спътник на нощта, галеше хълмовете. Загледа се в черното небе. Скоро съзнанието му се отърси от съня и той разпозна мястото.
„Станало е нещо необичайно — помисли си той. — Сега живея тук.“
Къщите долу във фермата не бяха вече негов дом. Щеше да се промъква в долината и бързо да се връща към сигурността, предлагана му от поляната. Изправи се и раздвижи заспалите си мускули. Безшумно се отдалечи от скалата. Когато излезе от горичката, тръгна тихо, сякаш се страхуваше да не разбуди земята.
Този път от къщите не идваше светлина, която да го направлява. Вървеше по памет. Стигна до фермата още преди да я види. Оседла коня и завърза за седлото одеялата, чувал зърно, бекон, три бута шунка и голяма торба кафе. Накрая отново се измъкна, повел натоварения кон. Къщите спяха; земята шептеше под нощния вятър. По едно време дочу стъпките на някакво тежко животно в храсталака и косата му настръхна от страх, но изчака, докато отминат, и продължи напред.
Пристигна на поляната с първите отблясъци на зората. Този път конят не отказа да върви по пътеката. Джоузеф го завърза за едно дърво и го нахрани с ечемик от торбата. Отиде до скалата и постла одеялата до малкия вир, издълбан от него. Вече започваше да просветлява, когато легна да спи, закрилян от скалата. Малко парцаливо облаче високо във въздуха припламна от слънцето. Джоузеф заспа, както го наблюдаваше.
24.
Настъпи есента, седмиците се превърнаха в месеци, а лятната жега не си отиваше. Накрая си тръгна толкова бавно, че смяната на сезона остана незабелязана. Гълъбите, които се тълпяха, когато наблизо имаше вода, отдавна бяха напуснали. Дивите патици прелитаха нависоко, оглеждаха се за водна площ, където да починат, и изнурени продължаваха нататък, а изнемощелите кацаха сред сушавото поле и на сутринта се присъединяваха към някое ново ято. Едва през ноември въздухът се охлади и зимата започна да настъпва, но земята вече бе станала суха като прахан и дори лишеите се лющеха от скалите.
Горещите седмици продължаваха да се точат. Джоузеф живееше в кръга сред боровете и чакаше зимата. Новият начин на живот му бе създал нови навици. Всяка сутрин носеше вода от дълбокия, широк вир, който бе изкопал, и заливаше мъха на скалата. Вечер отново го поливаше. Мъхът откликна; лъсна и позеленя. По цялата земя нямаше друго зелено място. Джоузеф следеше сушата да не се промъкне и там. Поточето малко по малко изтъняваше, но идваше зима и имаше достатъчно вода, за да поддържа скалата напоена с влага.