На всеки две седмици Джоузеф прехвърляше изпепелените хълмове и отиваше в Нуестра Сеньора за храна. В началото на есента там го очакваше писмо.
Томас пишеше само най-важното:
„Тук има трева. Загубихме триста глави добитък по пътя. Останалите крави са дебели. Рама е добре. Децата също. Наемът за пасищата е висок заради сушата. Децата плуват в реката.“
Джоузеф потърси Ромас и той му разказа подробностите за пътуването. Разказа как кравите падали една след друга, дори остенът не можел да ги вдигне и те само уморено гледали небето. Ромас можел да прецени до милиметър колко сили са им останали. Поглеждал в очите им и застрелвал изтощените животни, а измъчените очи замръзвали и се изцъкляли, но не се променяли. Пашата била недостатъчно, водата била недостатъчно; стадата изпълвали пътищата и фермерите наоколо били враждебно настроени. Пазели около оградите и застрелвали всяко животно, което преминело в имота им. Пътят бил осеян с прашни трупове и от край до край се разнасяла вонята на разлагаща се плът. Рама се бояла, че на децата може да им прилошее от смрадта, и непрекъснато покривала лицата им с мокри кърпи. С всеки следващ ден изминавали все по-къси разстояния. Изморените животни спели по цяла нощ и вече не търсели храна. Наложило се да върнат един от вакеросите, после още един, защото стадото се топяло, но Ромас останал, останали и двамата мъже от ранчото, останали, докато малката групичка с последни сили пристигнала до рекичката и говедата се стоварили на колене и цяла нощ не спрели да ядат. Ромас се усмихваше, докато разказваше, а гласът му бе равен. Когато свърши, той бързо се отдалечи и извика през рамо:
— Брат ви ми плати.
После изчезна в кръчмата.
Докато го слушаше, Джоузеф усети тъпа болка в стомаха и се зарадва, че Ромас си тръгва. Купи храна и се върна в убежището си. За пръв път не забеляза сухата земя, разцепена на зигзаг от пукнатините. Не усети и вкопчващите се в дрехите му клонки на храстите. В съзнанието му се виеше само прашен път, по който измираха изтощените говеда. По-добре нищо да не беше чул. Сега този нов враг щеше да се опълчи срещу защитата на боровете.
Шубракът в горичката вече бе мъртъв, но правите стволове още пазеха скалата. Сушата най-напред пропълзяваше по земята и убиваше къпините и ниските храсти. Корените на боровете проникваха в земята до скалата и пиеха по малко вода, а игличките още пазеха тъмнозеления си цвят. Джоузеф навлезе в полянката и плъзна ръце по скалата, за да се увери, че е влажна. За пръв път отбеляза докъде стига водата. Така щеше да проследи колко бързо изчезва.
През декември сух студ попари страната. Слънцето изгряваше червено, а северният вятър всеки ден вееше над земята, разхвърляше сухите листа и насищаше въздуха с прахоляк. Джоузеф слезе до фермата да вземе палатка за нощите. Докато се разхождаше сред притихналите къщи, пусна водната помпа и за момент се заслуша как тръбите засмукват въздух. После обърна малкото лостче и перките спряха. Тръгна нагоре по склона, без да поглежда назад. Заобиколи отдалеч гробовете на хълма.
Същия следобед видя мъглата и над западните хълмове. „Може да отида до стареца — помисли си той. — Сигурно има да ми каже още нещо.“
За съжаление много добре знаеше, че не може да напусне скалата от страх мъхът да не загине. Върна се на тихата поляна и разпъна палатката. Взе кофата от купа с инструменти и отиде да залее скалата с вода. Нещо се беше случило. Поточето се бе отдръпнало от колчетата с цели шест сантиметра. Сушата бе атакувала потока някъде под земята. Джоузеф напълни кофата от вира и плисна водата върху мъха. После отново я напълни. Скоро вирът се изпразни; наложи се да чака половин час умиращото поточе да го напълни.
За първи път го обзе паника. Пропълзя в пещерата и се вгледа в малката цепнатина, от която бавно се процеждаше водата. После изпълзя навън, покрит с влагата на пещерата. Седна до поточето и се загледа как то се влива във вира. Имаше чувството, че нивото му спада пред очите. Вятърът неспокойно разлюля клоните на боровете.
— Тя ще победи — високо изрече Джоузеф. — Сушата ще се добере до нас.