Изплаши се.
Привечер се разходи до края на пътеката. Дълго време гледа как слънцето залязва над Пуерто Суело. От невидимото море изплува мъгла и погълна слънцето. В студената зимна вечер Джоузеф събра наръч мъртви борови клонки и торба шишарки за огъня. Тази вечер стъкна огнището близо до вира, за да може отблясъците му да падат върху поточето. След като приключи с оскъдната вечеря, се облегна на седлото и се загледа как водата безшумно се плъзга във вира. Вятърът бе утихнал и боровете мълчаха. Джоузеф чуваше как навсякъде наоколо сушата дебне, пълзи по олющената кожа на земята, обикаля край горичката. Чуваше сухия изплашен шепот на земята, когато сушата минаваше над нея. Стана и подложи кофата във вира под струйката на поточето. Щом се напълнеше, я изливаше върху скалата, сядаше и чакаше кофата да се напълни отново, и всеки път кофата сякаш се пълнеше все по-бавно. Кукумявките, които трудно намираха дребни животни за плячка, непрестанно прелитаха из въздуха. Изведнъж Джоузеф чу слаби, бавни удари по земята. Затаи дъх и се заслуша.
— Качва се по хълма. Тази нощ ще стигне до тук.
Пое въздух и отново се заслуша за ритмичното туптене.
— Когато стигне до тук — прошепна той, — земята ще умре и потокът ще пресъхне.
Звукът упорито се изкачваше нагоре и Джоузеф, хванат в клопка със скалата, чуваше как той приближава. Конят вдигна глава и изцвили. Откъм склона под горичката се чу изцвилване в отговор. Джоузеф рязко се изправи, застана до малкия огън и зачака — сви рамене и наведе глава, за да посрещне удара. В неясната нощна светлина видя как на поляната навлезе конник и спря. Ездачът изглеждаше по-висок от боровете, а главата му сякаш бе обградена от бледосиня светлина. После тихо извика:
— Сеньор Уейн.
Джоузеф въздъхна и мускулите му се отпуснаха.
— Това си ти, Хуанито — едва промълви той. — Познах те по гласа.
Хуанито слезе от коня, върза го и пристъпи към огъня.
— Най-напред отидох в Нуестра Сеньора. Там ми казаха, че сте сам. После отидох в ранчото и видях, че къщите са изоставени.
— Как разбра къде съм? — попита Джоузеф.
Хуанито клекна до огъня и протегна ръце към него. Хвърли съчки и пламъкът наново лумна.
— Спомних си какво казахте веднъж на брат си, сеньор. Казахте: „Това място е като студена вода.“ Дойдох през сухите хълмове и разбрах къде сте.
Пламъкът се разгоря и той се вгледа в лицето на Джоузеф.
— Не ви е добре, сеньор. Изглеждате слаб и болен.
— Добре съм, Хуанито.
— Изглеждате съсухрен и трескав, сеньор. Утре трябва да отидете при доктора.
— Няма нужда, добре съм. Защо се върна, Хуанито?
Хуанито се усмихна на спомена за отминала болка.
— Онова, заради което си тръгнах, вече го няма, сеньор. Разбрах, че си е отишло, и се върнах. Имам малък син, сеньор. Тази вечер го видях за първи път. Прилича на мен. Има сини очи и може да казва няколко думи. Дядо му го нарича Чанго, казва, че е малък piojo7, и се смее. Щастливец е този Гарсия.
Цялото му лице светеше от радост, но после отново помръкна.
— Казаха ми и за вас, и за нещастната госпожа, сеньор. В църквата палят свещи за нея.
Джоузеф леко поклати глава, за да отпъди спомена.
— Това се задаваше отдавна, Хуанито. Усещах го, че идва. Чувствах как се промъква към нас. Вече е плъзнало почти навсякъде, останал е само този малък остров.
— Какво искате да кажете, сеньор?
— Слушай какво ще ти кажа, Хуанито. Първо беше земята. После дойдох аз да се грижа за нея, а сега земята е почти мъртва. Останали сме само тази скала и аз. Аз съм земята.
В очите му се долови тъга.
— Веднъж Елизабет ми разказа за човека, който избягал от трите мойри и потърсил спасение при един олтар, където бил в безопасност — Джоузеф се усмихна на спомена. — Елизабет знаеше истории за всичко, което се случваше, истории, които вървяха успоредно с нещата и подсказваха края им.
Стана тихо. Хуанито начупи още съчки и ги хвърли в огъня.
— Къде отиде, когато си тръгна? — попита Джоузеф.
— Отидох в Нуестра Сеньора. Намерих Уили и го взех със себе си — той впи очи в Джоузеф. — Нали помните съня, сеньор. Често ми го разказваше. Сънувал, че е на корава и прашна земя, където всичко свети. Земята била изпъстрена с дупки. От тях изскачали мъже и го разкъсвали на парчета като муха. Това беше сън. Аз го взех със себе си, клетия Уили. Отидохме в Санта Круз и се хванахме на работа в едно ранчо в планината. Уили харесваше големите дървета по хълмовете. Онази страна беше толкова различна от мястото в сънищата му.