Хуанито млъкна и се загледа в полумесеца на небето, който надничаше над върховете на дърветата.
— Чакай малко — прекъсна го Джоузеф, взе пълната кофа от дупката и плисна водата на скалата.
Хуанито го наблюдаваше мълчаливо.
— Вече мразя луната — рече той след известно време. — Грижехме се за добитъка и Уили беше щастлив. Понякога сънят се явяваше, но аз бях наблизо и му помагах. Всеки път, когато го сънуваше, ходехме до Санта Круз, пиехме уиски и си намирахме по някое момиче.
Хуанито дръпна шапката си надолу и скри лицето си от лунната светлина.
— Веднъж Уили пак го сънува и на другата вечер отидохме до града. На плажа в Санта Круз има различни забавления, палатки и малки колички. Уили обичаше да ходи там. Вечерта се разхождахме край брега и видяхме един човек с телескоп. За пет цента можеше да се види луната. Аз погледнах пръв. После — Уили.
Хуанито се извърна от Джоузеф.
— На Уили му стана много лошо — каза той. — Качих го отпред на седлото и водех коня му за юздата. Уили не можа да го понесе и същата нощ се обеси на клона на едно дърво с ласото. Всичко беше наред, докато си мислеше, че е сън, но когато разбра, че мястото наистина съществува и не е сън, не пожела да живее повече. Онези дупки, сеньор, и сухото мъртво място. Нали разбирате, то наистина съществува. Видя го през телескопа.
Хуанито начупи съчки и ги хвърли в огъня.
— На сутринта го намерих увиснал на ласото.
Джоузеф рязко се изправи.
— Усили огъня, Хуанито. Ще сваря малко кафе. Студено е тази вечер.
Хуанито начупи още съчки и раздроби един сух клон с пета.
— Исках да се върна, сеньор. Бях самотен. Онова отдавнашно нещо още ли е в душата ви?
— Не. Никога не е било там. Тук няма нищо за теб. Само аз съм тук.
Хуанито понечи да докосне ръката на Джоузеф, но се отдръпна.
— Защо стоите тук? Казват, че добитъка го няма и семейството ви е заминало. Елате с мен, сеньор. Хайде да напуснем това място.
През отблясъците на огъня Хуанито се вгледа в лицето на Джоузеф и видя суровия му поглед.
— Останали са само скалата и поточето. Ала поточето пресъхва. Скоро ще изчезне съвсем и мъхът ще пожълтее, после ще стане кафяв и ще започне да се троши в ръката ти. Тогава ще остана само аз. И никога няма да напусна това място.
Погледът му стана трескав.
— Докато умра. Когато и това се случи, няма да остане нищо.
— Аз ще остана с вас — каза Хуанито. — Ще започнат дъждовете и ще ги чакаме тук заедно.
Джоузеф наведе глава.
— Не те искам тук — тъжно рече той. — Трябва да се чака дълго време. Сега има само нощ и ден, мрак и светлина. Ако останеш, ще се появят още хиляди промеждутъци, от които времето ще се проточи; промеждутъци между думите и дългото разстояние във времето между две големи крачки. Наближава ли Коледа? — изведнъж попита той.
— Вече мина — отговори Хуанито. — След два дни е Нова година.
— Аха — въздъхна Джоузеф и се облегна на седлото. Прилежно приглади брадата си. — Нова година — тихо каза той. — Видя ли облаци по пътя насам, Хуанито?
— Няма облаци, сеньор. Стори ми се, че има малко мъгла, но покрай луната няма обръч.
— Може да се появят утре — каза Джоузеф. — Нова година е толкова близо — може и да завали.
Той отново взе кофата и плисна вода на скалата.
Седяха смълчани до огъня, от време на време го подхранваха със съчки, а луната се плъзгаше в небето над кръга. Застудя. Джоузеф даде одеяло на Хуанито да се завие и двамата зачакаха кофата бавно да се напълни. Хуанито не попита за скалата, но Джоузеф му обясни:
— Не мога да позволя и капка вода да отиде на вятъра. Няма достатъчно.
— Не ви е добре, сеньор — надигна се Хуанито.
— Разбира се, че съм добре. Нищо не правя и ям по малко, но съм добре.
— Мислихте ли да се видите с отец Анджело? — изведнъж попита Хуанито.
— Със свещеника! Не, защо?
Хуанито разпери ръце, сякаш не придаваше особена важност на идеята си.
— Той е мъдър човек, свещеник. Близо е до Бога.
— Какво може да направи той? — попита Джоузеф.
— Не знам, сеньор, но е мъдър човек, свещеник. Преди да замина, след онази случка отидох при него и се изповядах. Той е мъдър човек. Рече, че вие също сте мъдър. Каза: „Един ден ще дойде да потропа на вратата ми.“ Така каза отец Анджело: „Един ден ще дойде. Може да стане и през нощта. При цялата си мъдрост ще има нужда от сила.“ Странен е той, сеньор. Изслушва изповедта, кара те да се покаеш и после понякога говори, но хората не го разбират. Той гледа над главите им и не се интересува дали го разбират или не. Някои хора не харесват това. Страхуват се.