Джоузеф се бе навел напред и слушаше с интерес.
— Какво мога да искам от него? — настоя той. — Какво може да ми даде, от което имам нужда сега?
— Не знам — отвърна Хуанито. — Може да се помоли за вас.
— Сбъдват ли се молитвите му, Хуанито?
— Да — отговори Хуанито. — Той отправя молитви към Светата Дева. Молитвите му се сбъдват.
Джоузеф отново се облегна на седлото. Изведнъж се изсмя.
— Ще отида — каза той. — Всичко ще направя. Виж, Хуанито — ти познаваш това място и прадедите ти са го познавали. Защо никой от вашите хора не дойде тук, когато започна сушата. Именно на това място трябваше да дойдат.
— Старите отдавна са мъртви — спокойно рече Хуанито. — Младите може да са забравили. Аз го помня, защото майка ми ме водеше. Луната залязва. Няма ли да поспите, сеньор?
— Да спя? Не, няма да спя. Не искам да похабявам водата.
— Аз ще я гледам, докато спите. Нито капка няма да похабя.
— Не, няма да спя — каза Джоузеф. — Понякога подремвам през деня, докато кофата се пълни. Това ми стига. Сега нямам работа.
Стана да вземе кофата, но изведнъж се наведе и извика:
— Гледай, Хуанито!
Запали клечка кибрит и я доближи до поточето.
— Истина е! Водата се увеличава. Твоето идване я доведе. Гледай, надига се около колчетата. Покачила се е с два сантиметра.
Той припряно отиде до скалата, пропълзя в пещерата, запали нова клечка кибрит и се вгледа в поточето.
— Усилва се — отбеляза той. — Наклади огън, Хуанито.
— Луната е ниско долу — каза Хуанито. — Лягайте, сеньор. Аз ще гледам водата. Имате нужда от сън.
— Не, подсили огъня да стане по-светло. Искам да виждам водата.
После каза:
— Може би там, откъдето идва водата, се е случило нещо добро. Може би поточето ще се налее и ние ще излезем оттук и ще си възвърнем земята. Пояс зелена трева, после по-широк пояс — очите му заблестяха. — От този център надолу по хълма до равнината… Гледай, Хуанито, вече е три сантиметра над колчето. Три сантиметра.
— Трябва да поспите, сеньор — не отстъпваше Хуанито. — Имате нужда от сън. Виждам как се покачва водата. Няма да позволя да се пропилее.
Той потупа Джоузеф по ръката.
— Хайде, трябва да поспите! — настояваше той.
Джоузеф остави Хуанито да го завие с одеялото и успокоен от набъбването на поточето, заспа дълбоко.
Хуанито седеше в тъмното и съвестно поливаше скалата с вода, когато кофата се напълнеше. Отдавна Джоузеф не беше си почивал толкова дълго. Хуанито поддържаше малкия огън със съчки и топлеше ръцете си. Скрежът, който цяла нощ бе витал из въздуха, покри земята с прозрачна бяла пелена. Хуанито гледаше спящия Джоузеф. Видя колко е отслабнал, колко е съсухрен и колко е посивяла косата му. Кратките индиански приказки, които майка му някога разказваше, се върнаха в спомените му — приказки за великия тайнствен Дух, за шегите, които си правел с хората и с другите богове. После се загледа в лицето на Джоузеф и си спомни старата църква в Нуестра Сеньора, с дебелите кирпичени стени и глинени подове. Под стрехите имаше отвори и понякога по време на служба вътре влизаха птици и често на главата на свети Джоузеф и по синята наметка на Девата имаше птичи изпражнения. Пред очите му бе разпнатият Исус, увиснал на кръста, мъртъв и окървавен. По лицето му вече не се четеше болка, а само разочарование и недоумение и над всичко преобладаваше безкрайна умора. Исус бе мъртъв и нямаше вече живот. Хуанито разпали огъня и се вгледа в лицето на Джоузеф. По него се четяха същите чувства — разочарование и умора. Джоузеф обаче не беше мъртъв. Дори насън упорито стискаше заби. Хуанито се прекръсти. После отиде до леглото и придърпа одеялото около Джоузеф. Погали коравото рамо. Обичаше Джоузеф до болка. Стоя на пост до идването на зората. Отново и отново изливаше вода на скалата.
През нощта водата леко се покачи. Сега се плискаше около колчето, поставено от Джоузеф, и образуваше малък водовъртеж. Най-после студеното слънце изгря и лъчите му проникнаха в гората. Джоузеф се събуди и седна.
— Как е водата? — попита той.
Хуанито се усмихна, щастлив от новината, която имаше да съобщи.