— Поточето се е наляло — каза той. — Поизпълни се, докато спяхте.
Джоузеф изрита одеялото и отиде да провери.
— Наистина — рече той. — Някъде нещо се е променило — прокара ръка по мъха. — Добре си се грижил за него, Хуанито. Благодаря ти. Изглежда ли ти по-зелен тази сутрин?
— Не можах да видя цвета му през нощта — отговори Хуанито.
Приготвиха закуската и седнаха да пият кафе край огъня.
— Днес отиваме да видим отец Анджело — каза Хуанито.
Джоузеф бавно поклати глава.
— Прекалено много вода ще изтече на вятъра. Освен това няма нужда да ходим. Поточето започва да се пълни.
Без да вдига поглед от земята, за да не се виждат очите му, Хуанито повтори упорито:
— Хубаво е да се види свещеник. След като говориш със свещеника, се чувстваш добре. Дори да се изповядаш за нещо дребно, се чувстваш добре.
— Не съм от вашата църква, Хуанито. Не мога да се изповядам.
Хуанито се замисли.
— Всеки може да говори с отец Анджело — каза той. — Има мъже, които не са стъпвали в църква от деца, но накрая идват при отец Анджело като подивели гълъби, които вечер се връщат при поилките.
Джоузеф погледна към скалата.
— Но водата се покачва — каза той. — Вече няма нужда да ходя.
Хуанито бе уверен, че църквата може да помогне, и затова поизлъга:
— Живея в тази страна, откакто съм се родил, сеньор, вие сте тук съвсем отскоро. Има неща, които не знаете.
— Какви неща? — попита Джоузеф.
Хуанито го погледна право в очите.
— Виждал съм го много пъти, сеньор — гласът му бе пълен със състрадание. — Преди да пресъхнат, поточетата леко набъбват.
Джоузеф бързо погледна поточето.
— Значи това е знак за края?
— Да, сеньор. И само Бог може да попречи на поточето да пресъхне.
Джоузеф се умисли. Накрая стана и вдигна седлото за рога.
— Да вървим при свещеника — рязко рече той.
— Може и да не успее да помогне — каза Хуанито.
Джоузеф оседла коня.
— Не мога да си позволя да изпусна каквато и да било възможност — извика той и изля още една кофа вода върху скалата. — Ще се върна, преди да изсъхне.
Яздеха напряко през хълмовете. Тръгнаха по пътя доста по-късно. Движеха се в тръс. Над тях бе надвиснал облак прах. Въздухът бе мразовит и щипеше неприятно. По средата на пътя до Нуестра Сеньора вятърът се усили, раздуха прашния облак из цялата долина и продължи да разпръсква прахоляка във въздуха, докато се превърна в жълта мъгла и забули слънцето. Хуанито се завъртя на седлото и се вгледа на запад, откъдето идваше вятърът.
— Край морето има мъгла — каза той.
Джоузеф дори не погледна натам.
— Отдавна има мъгла. За крайбрежието няма страшно, докато съществува океанът.
— Вятърът идва от запад, сеньор — с надежда каза Хуанито.
Джоузеф горчиво се засмя.
— Всяка друга година това щеше да означава, че е време да приберем сеното и да покрием дървата. Тази година вятърът често идва от запад.
— Но все някога трябва да завали, сеньор.
— Защо да е речено, че ще завали?
Опустошената земя го потискаше. Сърдеше се на опосканите хълмове, на разголените дървета. Само дъбовете продължаваха да живеят и да крият живота под слой прах.
Най-после Джоузеф и Хуанито тръгнаха по единствената дълга улица на Нуестра Сеньора. Половината от хората си бяха отишли; бяха заминали при роднини, на места, където съдбата бе по-благосклонна, и бяха изоставили къщите, изпепелените си дворове и празните курници. Ромас излезе до вратата и мълчаливо помаха. Мисис Гутиерес надникна през прозореца. Пред бара нямаше клиенти.
Когато пристигнаха пред схлупената църква, вече се стъмваше и краткият зимен ден бе към края си. Две чернокожи момчета играеха на пътя, потънали в прахоляк до глезените. Мъжете завързаха конете за старото маслинено дърво.
— Отивам в църквата да запаля свещ — каза Хуанито. — Отец Анджело е в къщата отзад. Когато приключите и решите да си тръгнете, аз ще бъда в къщата на тъста.
Тръгна към църквата, но Джоузеф го повика:
— Виж, Хуанито, не бива да идваш с мен.
— Искам да дойда, сеньор. Аз съм ви приятел.
— Не! — отсече Джоузеф. — Не те искам там. Искам да бъда сам.
Погледът на Хуанито потъмня от негодувание и обида.
— Добре, приятелю — тихо рече той и влезе в църквата.
Малката варосана къщичка на отец Анджело се намираше непосредствено зад църквата. Джоузеф се изкачи по стълбите и почука на вратата. Отец Анджело веднага отвори. Над работния гащеризон бе нахлузил старо расо. Лицето му бе доста бледо, а очите — зачервени от четене.