— Влизай — усмихна се той за добре дошъл.
Джоузеф се озова в стаичка, украсена с няколко цветни свети изображения. В ъглите бяха струпани дебели книги, подвързани с пергамент — стари книги, останали още от мисиите.
— Работникът ми Хуанито ме посъветва да дойда — каза Джоузеф.
Почувства как от свещеника се излъчва благост. Равният глас го успокои.
— Знаех, че един ден ще дойдеш. Седни. Дървото изостави ли те накрая?
Джоузеф се учуди.
— И преди говореше за дървото. Какво знаеш за дървото?
Отец Анджело се разсмя.
— Доста отдавна съм свещенослужител и мога да разпозная друг свещенослужител. Най-добре ми викай „отче“; така ме наричат всички.
Джоузеф почувства силата на човека, застанал пред него.
— Хуанито ме посъветва да дойда, отче.
— Знам. Дървото изостави ли те накрая?
— Брат ми го уби — мрачно заяви Джоузеф.
Отец Анджело се угрижи.
— Това не е хубаво. Глупаво е. Имало е още мощ в дървото.
— Дървото умря — каза Джоузеф. — Дървото е мъртво.
— Да не би най-после да се завръщаш в църквата?
Джоузеф се усмихна при мисълта за мисията си.
— Не, отче — отговори той. — Дойдох да те моля да се помолиш за дъжд. Аз съм от Върмонт, отче. Там ни казаха някои неща за вашата църква.
Свещеникът кимна.
— Знам за какво говориш.
— Земята умира — внезапно извика Джоузеф. — Моли се за дъжд, отче! Моли ли се вече за дъжд?
Част от увереността на отец Анджело изчезна.
— Ще ти помогна да се помолиш за душата си, синко. Дъждът ще дойде. Отслужихме литургия. Бог праща дъжд. Той си знае работата.
— Откъде знаеш, че ще завали? — настоя Джоузеф. — Казвам ти, че земята умира.
— Земята не може да умре — рязко го прекъсна свещеникът.
— Откъде знаеш? — ядосано го изгледа Джоузеф. — Някога в пустинята е имало живот. Хората се разболяват и оздравяват — означава ли това, че никога няма да умрат?
Отец Анджело стана от стола и се надвеси над Джоузеф.
— Ти си болен, синко — каза той. — Тялото ти е болно, душата ти е болна. Ела в църквата и потърси лек за душата си. Повярвай в Исус и се помоли за душата си.
Джоузеф скочи от стола и се изправи пред него.
— Душата? По дяволите душата! — яростно извика той. — Земята умира, казвам ти. Моли се за земята!
Свещеникът се вгледа в блесналите очи и долови потока на трескавите му чувства.
— Най-важната грижа на Бог са хората — каза той, — пътят им към рая и наказанието в ада.
Внезапно гневът напусна Джоузеф.
— Тръгвам, отче. Ще се върна при скалата и ще чакам.
Отец Анджело го изпрати до вратата.
— Ще се моля за душата ти, синко. В нея има прекалено много болка.
— Сбогом, отче. Благодаря ти.
Джоузеф се отдалечи в тъмнината.
Когато го изгуби от поглед, отец Анджело седна на стола. Бе разтърсен от силата на този човек. Спря поглед на едно от светите изображения — свалянето от кръста. „Благодаря на Бога, че този човек няма мисия. Благодаря на Бога, че няма послание, което да бъде запомнено, в което хората да повярват. Иначе — през ума му се стрелна еретична мисъл — тук, на Запад, можеше да се появи нов Христос.“
Отец Анджело се изправи и влезе в църквата. Застана пред високия олтар и се помоли за душата на Джоузеф. Помоли за прошка за малката ерес, която бе допуснал. Накрая, преди да излезе, се помоли дъждът скоро да дойде и да спаси загиващата земя.
25.
Джоузеф затегна колана и отвърза въжето от маслината. Яхна коня и потегли към ранчото. Докато беше в къщата на свещеника, нощта бе настъпила. Беше много тъмно, защото луната още не бе изгряла. По улицата в Нуестра Сеньора светеха няколко прозореца, замъглени от влагата, полепнала по стъклата отвътре. Не бе изминал и тридесетина метра в студената нощ, когато се появи Хуанито.
— Искам да дойда с вас, сеньор — твърдо рече той.
Джоузеф въздъхна.
— Не, Хуанито, казах ти вече.
— Нищо не сте ял. Алис ви е приготвила топла вечеря. Чака ви.
— Не, благодаря — каза Джоузеф. — Трябва да вървя.
— Нощта е много студена — настоя Хуанито. — Елате поне да пийнем нещо.