Джоузеф погледна прозорците на бара. Оттам идваше убита светлина.
— Ще пийна нещо — съгласи се той.
Вързаха конете пред входа и влязоха през въртящите се врати. Нямаше никого. Само съдържателят седеше на висок стол зад тезгяха. Когато влязоха, ги погледна, смъкна се от стола и лъсна едно петънце на бара.
— Мистър Уейн — поздрави той. — Отдавна не съм ви виждал.
— Рядко идвам в града. Уиски.
— И за мен уиски — каза Хуанито.
— Разбрах, че сте спасили част от кравите си, мистър Уейн.
— Да, малко.
— По-добре сте от някои хора. Зет ми загуби своите до една.
И той започна да разказва как добитъкът измирал, как хората изоставяли фермите и напускали Нуестра Сеньора.
— Вече няма работа — оплака се той. — Не продавам и десетина питиета дневно. От време на време някой се отбива за бутилка, но хората вече не пият заедно. Взимат бутилката и се напиват вкъщи сами.
Джоузеф докосна с устни празната чаша и я остави на бара.
— Дай още едно — каза той. — Май отсега нататък тук ще има пустиня. Налей и на себе си.
Съдържателят напълни чашата си.
— Когато завали, ще се върнат. Бих сложил една бъчва с уиски на улицата без пари, стига утре да завали.
Джоузеф изпи уискито и погледна съдържателя.
— А ако изобщо не завали, тогава какво? — попита той.
— Не знам, мистър Уейн, и няма да разбера. Ако не завали в най-скоро време, и аз ще трябва да си вървя. Бих сложил цяла бъчва с уиски пред кръчмата, от никого няма да взема и цент. Само да започнат бурите.
Джоузеф постави чашата на бара.
— Лека нощ — каза той. — Дано желанието ти се изпълни.
Хуанито го последва незабавно.
— Алис държи вечерята на печката — каза той.
Джоузеф спря по средата на улицата и погледна неясните звезди.
— Огладнях от уискито, ще дойда.
Алис ги посрещна на вратата на бащиния си дом.
— Радвам се, че дойдохте — каза тя. — Вечерята не е кой знае какво, но поне е по-различна. Откакто Хуанито се върна, майка и татко са на гости в Сан Луис Обиспо.
Алис се притесняваше от важния гост. В кухнята настани двамата мъже пред снежнобяла покривка и сервира шарен боб, червено вино, тънки царевични питки и пухкав ориз.
— Отдавна не сте опитвали боба ми, мистър Уейн, още откакто… толкова отдавна.
Джоузеф се усмихна.
— Хубав е. Елизабет казваше, че е най-вкусният на света.
Алис пое дълбоко въздух.
— Радвам се, че заговорихте за нея — очите й се наляха със сълзи.
— Защо да не говоря за нея?
— Мислех, че това може да ви причини силна болка.
— Стига, Алис — тихо я прекъсна Хуанито. — Остави госта да похапне.
Джоузеф изяде боба, изтопи соса с царевичното хлебче и прие още една порция.
— Дали ще искате да видите бебето? — срамежливо попита Алис. — Дядо му го нарича Чанго, но това не е истинското му име.
— Събуди го и го доведи — каза Хуанито.
Тя донесе съненото дете и го изправи пред Джоузеф.
— Ето — каза тя, — очите му ще бъдат сиви. Синьото от Хуанито и черното от мен.
Джоузеф с интерес се вгледа в детето.
— Силен е и красив. Радвам се.
— Знае имената на десет дървета. Хуанито ще му купи пони, когато настъпят по-добри времена.
Хуанито кимна с удоволствие.
— Истински чанго е — стеснително рече той.
Джоузеф стана от масата.
— Как се казва?
Алис се изчерви и взе полузаспалото дете на ръце.
— Съименник ви е — каза тя. — Кръстихме го Джоузеф. Ще го благословите ли?
Джоузеф я изгледа с недоумение.
— Да го благословя ли? Добре — каза той, — ще го благословя.
Взе момченцето на ръце, отмести черната му косица и го целуна по челото.
— Бъди здрав. Да пораснеш голям и умен.
Алис пое бебето, сякаш вече не беше съвсем нейно.
— Ще го сложа да легне и ще отидем в гостната.
Джоузеф обаче бързо се насочи към вратата.
— Време е да вървя. Благодаря за вечерята. Благодаря за името.
Алис се опита да го задържи, но Хуанито я спря. Излезе с Джоузеф на двора, провери колана на седлото вместо него и пъхна мундщука в устата на коня.
— Страх ме е да ви пусна да си вървите, сеньор — настоя Хуанито.
— От какво те е страх? Виж — луната изгрява.
Хуанито погледна и развълнувано извика: