— Погледнете, около луната се е образувал ореол!
Джоузеф рязко се изсмя и се качи на седлото.
— В тази страна съществува поговорка. Знам я отдавна — „В сушава година всички знаци са грешни.“ Лека нощ, Хуанито.
Хуанито повървя редом с коня.
— Довиждане, сеньор. Пазете се.
Потупа коня и отстъпи. Не изпусна Джоузеф от очи, докато се изгуби в нощта, смътно осветявана от луната.
Джоузеф обърна гръб на луната и потегли на запад, далеч от нея. Земята изглеждаше призрачна под неясната, неестествена светлина; сухите дървета приличаха на сенки от по-плътна мъгла. Излезе от Нуестра Сеньора и пое по пътя край реката. Градът остана за гърба му и връзката с него прекъсна. Усещаше как под копитата на коня се вдига ситен прах, но не можеше да го види. Далеч на север слабо проблясваше северното сияние, което рядко се виждаше толкова на юг. Студената безразлична луна се издигна нависоко и го последва. Хребетът на планината сякаш бе поръсен с фосфор. Блед студен блясък, подобен на сиянието на светулка, като че прозираше през кожата на земята. Нощта имаше с какво да бъде запомнена. Джоузеф си спомни бащината благословия и съжали, че не благослови детето по същия начин. Спомни си как някога земята бе пропита с духа на баща му и всяка скала, всеки храст му бяха близки и скъпи. Спомни си как миришеше влажната земя, колко приятно бе да я докосва и как корените на тревата се сплитаха под земната повърхност. Конят тежко и упорито продължаваше напред, навел глава, прехвърлил част от тежестта на оглавника.
Мислите на Джоузеф лениво се лутаха из отминалите дни. Всяко събитие бе оцветено като нощта. Чувстваше се, сякаш е някъде далеч от земята.
„Задава се промяна — помисли си той. — Скоро ще започне нещо ново.“
Още докато го мислеше, от запад задуха вятър; чу как съска дълго преди да се стовари върху него — силен, постоянен вятър, повлякъл боклуците от мъртвите дървета и храсти по земята, наситен с бодливи прашинки. Дребни камъчета се забиваха в очите на Джоузеф. Постепенно вятърът се усили и над хълмовете, облени в лунна светлина, се простряха дълги воали от прах. Отпред койот излая отсечено някакъв въпрос. Отговорът дойде от другата страна на пътя. Двата гласа се сляха във висок писклив кикот и се понесоха с вятъра. Долетя още един кратък въпрос и тримата заедно се разхихикаха. Джоузеф леко потръпна. „Гладни са — помисли си той. — Почти не е останала мърша.“ От високия гъсталак край пътя се чу стон на теленце. Обърна коня и го пришпори през крехките храсти. След миг се озова сред малка полянка. Мъртва крава бе полегнала настрани, а кльощавото теленце трескаво мушкаше с муцунка и се мъчеше да открие млечна бозка. Койотите отново се разкикотиха и се притаиха в очакване. Джоузеф слезе от коня и отиде до мъртвата крава. Задницата й приличаше на планина, а набраздените ребра — на урви. Бе умряла, защото изсъхналите храсти повече не бяха в състояние да поддържат живота в нея. Телето се опита да избяга, ала бе твърде слабо, залитна и тежко се строполи. Заблъска с копита в земята, но не можа да се изправи. Джоузеф свали ласото и завърза мършавите крака. Сложи телето пред седлото и яхна коня.
— Сега можете да си получите вечерята — извика той на койотите. — Изяжте кравата, че скоро няма да има нищо за ядене.
Погледна през рамо към призрачно бялата луна, надвиснала над земята, плувнала в облака прах.
— Скоро — рече той — ще се спусне надолу и ще погълне света.
Прокара ръка по слабото телце на телето. Пръстите му се спуснаха по острите ребра и сухите крака. Телето опря глава в рамото на коня и се задруса безжизнено в синхрон с движението. Най-сетне преодоляха височината и Джоузеф видя къщите в ранчото — сякаш смалени и сгушени една в друга. Перките на водната помпа хвърляха слаби отблясъци в тъмнината. Долината не се виждаше много ясно, защото вятърът бясно препускаше и насищаше въздуха с бял прахоляк. Джоузеф тръгна нагоре по хълма — не искаше да минава покрай фермата. Докато се изкачваше към черната горичка, луната се скри зад хълмовете на запад и земята потъна в мрак. Вятърът виеше надолу по склоновете и пишеше в сухите клони на дърветата. Конят наведе глава, за да се предпази от напора му. Над планината започна да се очертава светла ивица и като приближи към горичката, Джоузеф различи тъмните й очертания. Чуваше плясъка на клоните, съскането на игличките, които прорязваха вятъра, и стона на дебелите черни клони, които се търкаха един в друг и се мятаха на фона на настъпващата зора. Конят уморено навлезе сред дърветата и вятърът остана отвън. В сивия кръг бе много тихо. Това чувство се усилваше от спомена за шума наоколо. Джоузеф слезе от коня и смъкна телето на земята. Свали седлото и сложи двойна доза ечемик в хранилката. Накрая с неохота се обърна към скалата.