Хуанито яростно го изгледа и прокара пръсти по дългия нож, закачен на колана му, ала Ромас само се изсмя и се обърна към Джоузеф.
— Хуанито си казва: — „Някой ден ще убия с този нож.“ По този начин поддържа гордостта си. Ала знае, че никого няма да убие, и това му помага да не се възгордява особено. Подостри една пръчка да изядеш бекона, Хуанито — презрително подхвърли той. — И гледай следващия път, когато тръгнеш да разправяш, че си испанец, да не те познават наоколо.
Джоузеф пусна тигана на земята и изгледа Ромас с любопитство.
— Защо му се караш? — попита той. — Какъв смисъл има? Никому не пречи, че е испанец.
— Това е лъжа, мистър Уейн. Всички лъжи са еднакви. Току-виж почнал да разправя, че е братовчед на испанската кралица. Хуанито, както го гледате, е каруцар. И то дяволски добър. Не мога да му позволя да се прави на принц.
Джоузеф обаче поклати глава и отново хвана тигана. Без да вдига глава, каза:
— Според мен е испанец. Очите му са сини, а има и още нещо. Не знам точно как, но усещам, че е испанец.
В погледа на Хуанито блесна гордост.
— Благодаря, сеньор. Прав сте. — Той театрално се изпъчи. — Добре се разбираме, сеньор. Ние сме кабалерос.
Джоузеф наслага бекона в чугунените чинии и наля кафето.
— Баща ми мисли, че е бог — засмя се той. — И наистина е така.
— Само да знаете каква грешка правите — протестира Ромас. — Как ще понасям този кабалеро. Сега няма да иска да работи. Ще се разхожда наоколо и ще се възхищава сам на себе си.
Джоузеф духна в кафето и отгоре се образуваха вълнички.
— Когато се възгордее прекалено, ще намеря как да го използвам.
— Ама, по дяволите, той е страхотен мошеник.
— Знам — тихо рече Джоузеф. — Джентълмените обикновено са мошеници, за да не се налага да работят.
Хуанито изведнъж скочи рязко и изчезна сред сгъстяващия се мрак.
— Някой кон си е измъкнал крака от въжето — обясни Ромас вместо него.
На западния склон още се виждаше сребърният отблясък на вечерното сияние, но над гребените на планините, заградили долината на Нуестра Сеньора, вече преливаше тъмнина. Сред стоманеносивото небе звездите, като излети, сякаш примигваха срещу нощта и се бореха с нея. Четиримата мъже седяха около жаравата и сенките изпълваха лицата им със сила. Джоузеф гладеше брадата си. Погледът му бе празен, зареян в далечината. Ромас бе обхванал колене с ръце. Върхът на цигарата му ту припламваше в червено, ту се губеше зад пепелта. Главата на Хуанито беше изправена, а вратът неподвижен, но зад притворените клепачи очите не изпускаха Джоузеф. Бледото лице на Уили като че висеше във въздуха, отделено от тялото. От време на време нервен тик изкривяваше устните му. Носът бе измършавял и заострен, а устата му се извиваше като папагалски клюн. Когато светлината от огъня отслабна, така че се виждаха само лицата на мъжете, Уили протегна изпосталялата си ръка, а Хуанито я хвана и силно стисна пръстите му. Да, Хуанито знаеше колко много се страхува Уили от тъмнината. Джоузеф хвърли съчка в огъня. Появи се малко пламъче.
— Ромас — каза той, — тревата тук е сочна, почвата е плодородна и без пари. Трябва само да я пообърнеш с ралото. Защо са я оставили да пустее, Ромас? Защо никой не я е поискал по-рано?
Ромас изплю фаса в огъня.
— Не знам. Хората не идват насам много лесно. Мястото е отдалечено от главния път. Сигурно биха я взели, ако не беше сушата. Тя върна страната години назад.
— Сушата? Кога е имало суша?
— Между осемдесета и деветдесета година. Тогава земята изпръхна, кладенците пресъхнаха и добитъкът измря. — Той се подсмихна. — Страхотна суша беше, казвам ви. Половината от хората, които живееха тук, трябваше да се преместят. Който успя, откара добитъка навътре към Сан Хоакин. Там имаше трева покрай реката. По пътя кравите също умираха. Тогава бях по-млад, но си спомням мъртвите крави и подутите им кореми. Стреляхме в тях и те спадаха като спукани балони, а миризмата беше непоносима.
— Но е заваляло, нали? — бързо рече Джоузеф. — Сега в земята има вода.
— О, да. Заваля след десет години. Пороен дъжд. Тревата отново порасна и дърветата се раззелениха. Още помня как се радвахме тогава. Хората в Нуестра Сеньора устроиха празник в дъжда. Имаше малък навес само над китаристите, за да пази струните от водата. Хората бяха пияни и танцуваха в калта. Опиха се от водата. И не само мексиканците. Отец Анджело дойде и ни накара да спрем.
— Защо? — попита Джоузеф.