Константин Константинов
Към хижата
Слънцето се спусна зад насрещните ридове. Повя хлад. Планината като че изведнъж се смълча.
По стръмната пътечка крачеха запъхтени един след друг Слави и Любен, натоварени с раници. Любен надуваше една малка хармоничка за уста. На няколко крачки подир тях креташе Чочо, малкият им братовчед, който се беше примолил да вземат и него.
— Любо, фенерчето у тебе ли е? — обади се Слави.
— У мене, у мене, бате Славе — отвърна Любен.
— Рекох да не си го забравил, че ще дотрябва скоро. Я, вече взе да притъмнява, а пък до хижата още е далеч. Окъсняхме днеска, а с такава опашка като тебе и Чочо не знам как ще я изкарам…
Любен погледна жално брата си и не отговори нищо.
— Ами всичко ли взе в раницата? — обади се пак Слави. — Солта? Канчетата? Свирката не си забравил, виждам, ами другото?
— Всичко, всичко, бате Славе, и аптеката дори взех. Нея Чочо я носи.
Аптеката се състоеше от една кутия с малко памук, една превръзка, два аспирина, шишенце капки за стомах и една бучка захар.
— Хей, „Червен кръст“ — извика Слави, — я ела тука да те прегледам!
Чочо дойде задъхан, изправи се и подаде кутията.
— Бре, ами де е бучката? Захарта къде е? — сопна се Слави, като тършуваше в кутията.
Чочо примига няколко пъти и не отговори.
— Думай де, уж си санитар? Де е бучката? Де ти са лекарствата?
— Бучката… бучката… Аз я изядох още като тръгнахме… — смотолеви най-малкият турист.
— И таз добра! — плесна с ръце Слави. — Ами сега ако някой го заболи корем, как ще вземе капките, бре?
— Ама… бате Славе, отде да знам, че захарта била лекарство? Аз мислех, че е забравена.
— Стига! — изкомандва Слави. — Разбрах аз каква дружина сте, ама няма що. За наказание на хижата ще пиеш чай без захар! Хайде сега по-бързо, че мръкна!
Наоколо наистина беше притъмняло. Пътеката се виеше, камениста и стръмна, по склона. Небето светеше слабо на запад, но долу, дето слизаха гористите ридове, беше съвсем черно и реката бучеше по-силно. Не се мяркаше жива душа. Любен пак наду хармоничната за да не им е страшно. Пътят навлезе в малка борова гора и стана съвсем тъмно. От двете страни боровете шумяха, като че шепнеха заплашително.
Чочо се блъсна в един камък и въздъхна.
— Другите сигурно вече са стигнали… Тръгнаха по обяд… — Кои другите! — обади се в тъмното Слави.
— Ху-у, цяла дружина — Ангел, Зарю, Катето, Бонка нашата… — Бонка беше сестриче на Чочо.
— Ами ти защо не отиде с тях? — попита Слави.
— Защото… защото не ме искаха — призна Чочо.
В мрака наоколо едва-едва се белееше пътечката. Дърветата никнеха като гиганти с разперени ръце, наведени, страшни и по гърбовете на момчетата пълзяха студени мравки.
— Бате Славе — обади се пак Чочо, — много ли има още до хижата?
Слави не отговори и изведнъж спря. Ослуша се една-две минути и викна на Любена:
— Чакай! Слушайте!
Тримата се сбраха един до друг, смълчани и с разтупани сърца. Вятърът полюшна гората по-силно и над главите им се пронесе въздишката на боровете.
— Слушайте! — пошепна Слави. — Стори ми се, че някой вика!
Сега вече всички здравата се уплашиха. Притаени, те се вслушаха отново. Изведнъж заедно с шумоленето на гората откъм дола се дочу далечен тънък плач:
— О-о-о! — Някой наистина плачеше и викаше отдолу.
— Любо, фенерчето! — викна изведнъж Слави. — Там е паднал някой. Ехо-о!… — Усоето прокънтя и отдолу се отекна плачливо: — Ехо-о!…
Електрическото фенерче щракна и освети голям кръг. Слави отново изкомандва:
— Сега хайде с мене! — И тримата се смъкнаха надолу, отдето идеше гласът. Той се чуваше все по-близо — уплашен жален глас на дете. Когато наближиха съвсем, Чочо изведнъж извика:
— Бате Славе, Бонка, наша Бойка! Познах я по плача!
След една-две минути фенерчето освети момичето, седнало на един камък до реката, обезумяло от страх, цяло в сълзи, с изподраскани бузи.
— Що щеш тука, мари? — викна Слави. — Тю-ю, че ни изплаши. Хайде ставай да вървим!
Бонка хълцаше още, разплакана и засмяна, и разправяше:
— Вървяхме всички… Аз се спуснах да бера цветя и съм изостанала самичка… Взех да се катеря — паднах и си ударих крака… Сега не мога да стъпя на него… Мамо-о, че страшно беше! Как не ме изяде някоя мечка, не знам… Виках, виках — никой няма… Чак като чух музичката на Любо, и ви познах. Тогаз малко се зарадвах и завиках по-силно…
Любен погледна гордо към Слави:
— Видя ли, бате Славе, музичката пак свърши работа!
— Че ти пък как позна неговата музичка? — рече Слави Бонка избърса сълзите си и се позасмя:
— Ами че нали знам песничката му — той все нея свири, друга не знае… По това разбрах.