ПЪРВА ЧАСТ
ЧАКАЩИЯТ КАМЪК
1. Под чужди небеса
Саймън погледна косо към звездите в черната нощ. Беше му все по-трудно да стои буден. Уморените му очи се взряха в най-яркото съзвездие — неправилен кръг светлинки, които се рееха сякаш само на една педя над пробития като счупена яйчена черупка купол.
Да. Това беше Чекръкът, нали? Изглеждаше странно елипсовиден, сякаш самото небе, на което висяха звездите, беше разтегнато непривично. Но ако не беше Чекръкът, какво друго би могло да е толкова високо в небето в средата на есента? Заекът? Но той имаше мъничка звездичка от единия край — Опашката. Пък и Заекът не беше толкова голям, нали?
Клещите на вятъра проникнаха в полуразрушената сграда. Гелое наричаше тази зала Обсерваторията — една от саркастичните й шеги според Саймън. Просто отминалите дълги векове бяха отворили белокаменния купол към нощното небе, така че Саймън знаеше, че тя не би могла да бъде обсерватория в действителност. Положително дори ситите не биха могли да наблюдават звездите през таван от дебел камък.
Вятърът пак нахлу, този път още по-остър, и вмъкна пометени от покрива снежинки. Въпреки че се разтрепери, Саймън беше благодарен: студът донякъде прогони дрямката му. Не биваше да заспива — не и тази нощ.
„Значи вече съм мъж — помисли си той. — Е, почти. Почти мъж“.
Запретна ръкав и погледна ръката си. Стегна мускули и се намръщи на повече от незадоволителния резултат. Прокара пръсти по космите на ръката си, като опипваше местата, където раните се бяха превърнали в груби белези. Ето тук черните нокти на хунен бяха оставили следите си. А пък тук… беше се подхлъзнал и се беше нарязал на камък по склона на Сикихок. Това ли означаваше да си голям? Да имаш много белези? Предполагаше, че това означава и да научиш нещо от раните си, но какво можеше да научи той от нещата, които му се бяха случили през последната година?
„Не оставяй да убият приятелите ти — помисли си той сърдито. — Това първо. Не си пъхай носа, където не ти е работа, за да не те преследват чудовища и побъркани. Не си създавай неприятели“.
Безброй глупости, които всички искат да ти натъпчат в главата. Решенията никога не бяха толкова лесни, колкото изглеждаха в проповедите на отец Дреосан — в тях хората винаги трябваше да направят ясен избор между пътя на Сатаната и този на Ейдон. Според натрупания опит на Саймън за света всеки път трябваше да избираш между две неприятни възможности, които почти нямаха отношение към доброто и злото.
Вятърът, който виеше в Обсерваторията, ставаше все по-пронизващ. Зъбите на Саймън затракаха. Въпреки красотата на изящно гравираните перлени стени, това все пак явно беше място, което не го приветстваше с „добре дошъл“. Ъглите бяха странни, пропорциите не бяха предназначени да се харесват на хора. Както и други произведения на безсмъртните ситски архитекти, Обсерваторията принадлежеше изцяло на Зида'я и никога нямаше да е по сърце на смъртните.
Саймън стана и закрачи. Слабото ехо на стъпките му се загуби във воя на вятъра. Едно от интересните неща в обширната кръгла зала, реши той, бе, че тя имаше каменен под — нещо, което вече не се срещаше при ситите. Той започна да свива пръстите си в обувките и споменът за топлите тревисти поляни на Джао е-Тинукай'и нахлу в него. Там той ходеше бос и всеки ден беше летен. Обви гърдите си с ръце, за да се стопли.
Подът на Обсерваторията беше направен от изящно изрязани и подредени плочи, но цилиндричната стена сякаш беше от един къс, може би от самия Камък на раздялата. Саймън се замисли. Другите сгради тук също бяха без видими съединения или спойки. Ако ситите бяха издълбали всички здания на повърхността направо от каменните кости на хълма и бяха дълбали даже в самия Сесуад'ра — Камъкът, изглежда, бе целият надупчен от тунели — как бяха знаели къде да спрат? Не ги ли е било страх, че ако направят само още една дупка, цялата скала ще рухне? Това беше толкова поразително, колкото и всяка друга ситска магия, за която бе чувал или която бе видял, и също толкова недостъпно за смъртните — да знаеш кога да спреш.
Саймън се прозина. Усирис Ейдон, ама че дълга бе тази нощ! Той впери поглед в небето и в трепкащите, тлеещи звезди.