„Искам да се изкатеря нагоре. Искам да погледна луната“.
Мина по гладкия каменен под към една от дългите стълби, които се виеха спираловидно нагоре. Започна да брои стъпалата по пътя си. Вече го бе правил няколко пъти през дългата нощ. Когато стигна до стотното стъпало, седна. Диамантеният блясък на една звезда, който бе прониквал по средата на един малък процеп в разрушения купол при последното му качване, сега се виждаше към края му. Скоро щеше да изчезне от погледа му зад останалата черупка на купола.
Добре. Поне някакво време бе минало. Нощта беше дълга и звездите — странни, но поне пътят на времето продължаваше.
Той стана и продължи по тесните стълби. Беше замаян, но несъмнено щеше да му мине, след като се наспеше. Изкачи се до последната площадка — подпряна с колона огърлица от камък, някога опасвала цялата сграда. Тя бе се разрушила отдавна, по-голямата й част беше паднала и сега тя се простираше само на няколко лакътя от стълбището. Ръбът на високата външна стена беше точно над главата на Саймън. Няколко внимателни стъпки го отведоха през площадката до място, където процепът в купола се спускаше надолу, съвсем близко над него. Той протегна ръка, намери здраво място за хващане и се изтегли нагоре. После прехвърли единия си крак през стената и го остави да се люлее над нищото.
Луната, обвита в дрипав от вятъра воал от облаци, все пак беше достатъчно ярка, за да направи бледите руини долу да проблясват като слонова кост. Саймън беше кацнал на подходящо място. Обсерваторията беше единствената сграда в стените на Сесуад'ра, висока колкото самата стена, което придаваше на комплекса вид на обширна ниска постройка. За разлика от другите изоставени жилища на ситите, които бе виждал, тук нямаше никакви кули, никакви остри издатъци по покривите. Сякаш духът на строителите на Сесуад'ра е бил укротен, сякаш бяха строили за някаква утилитарна цел, а не заради чистата гордост от майсторството. Не че останките бяха непривлекателни: белият камък сам по себе си притежаваше особен мек блясък и постройките отсам преградната стена бяха разположени с някаква дива, но някак във висша степен логична геометрия. Макар че всичко това бе построено в много по-малък мащаб от видяното от Саймън в Да'ай Чикица и Енки-е-Шао'сейе, самата скромност на обхвата и единството на дизайна придаваше на мястото проста красота, различна от онези наистина величествени градове.
Навсякъде около Обсерваторията, както и около другите главни здания като Дома на раздялата и Къщата на водата (така ги бе нарекла Гелое; Саймън не знаеше, дали имената имат нещо общо с първоначалното предназначение на сградите), се виеше система от алеи и по-малки постройки или техни останки, чиито примки и венчета бяха разчертани изкусно, но и натуралистично, като листчетата на цвят. Повечето бяха обрасли с неканени дървета, но дори и дърветата разкриваха следи от някакъв закърнял порядък, все едно тъмнозеленото място в средата на самодивско колело да показва къде е започвала редицата на някогашните гъби.
В центъра на това древно селище с рядка и изтънчена красота се намираше странно, застлано с плочи място. Сега то беше покрито предимно с нахална трева, но дори на лунна светлина все още се виждаха следи от първоначалния пищно заплетен дизайн. Гелое наричаше този централен площад Огнената градина. Саймън, който познаваше добре само човешките селища, предполагаше, че е било пазар.
Отвъд Огнената градина, от другата страна на Дома на раздялата, се издигаше неподвижна вълна от светли конуси — палатките на хората на Джосуа, разрасли се вече забележимо поради новопристигащите, които се стичаха тук от седмици. Беше останало ужасно малко свободно място дори на просторния плосък връх на Камъка на раздялата и много от последните дошли се бяха заселили в лабиринта от тунели под каменната обвивка на хълма.
Саймън седна и впери поглед в блещукането на лагерните огньове. Чувстваше се самотен. Луната беше много, много далече, лицето й беше студено и равнодушно.
Не знаеше колко дълго се е взирал в празната чернота. За миг си помисли, че е заспал и сънува, но положително това странно усещане за висене беше нещо реално — реално и страшно. Той се съпротивляваше, но крайниците му бяха отпуснати безволно. Сякаш от тялото му не беше останало нищо, освен очите му. Струваше му се, че мислите му горят ярко като звездите, които бе гледал на небето — когато бе имало небе и звезди, когато бе имало и още нещо освен тази безкрайна чернота. Прониза го ужас.
„Усирис, спаси ме, нима е дошъл Кралят на бурите? Вечно ли ще бъде черно? Боже, моля те, върни ми светлината!“