И сякаш в отговор на молитвата му сред бездънната тъмнина замъждукаха светлини. Не бяха звезди, както му се стори отначало, а факли — малки карфички светлина, които нарастваха страшно бавно, като че ли се приближаваха от много далече. Облачето огнени светулки стана поток, потокът се превърна в колона, която се виеше и виеше на бавни спирали. Беше шествие, безброй факли, които се катереха по хълма по същия път, по който бе се изкатерил и той по криволичещите пътеки на Сесуад'ра, когато бе дошъл тук от Джао е-Тинукай'и.
Вече виждаше увитите в наметала хора, които крачеха в колоната — мълчалива тълпа, движеща се с ритуална строгост.
„Аз съм на Пътя на сънищата — внезапно разбра той. — Амерасу каза, че съм по-близо до него от другите хора“.
Но какво виждаше?
Колоната факлоносци стигна до равно място и се пръсна като блещукащо ветрило — светлинките се изтеглиха покрай страните на върха. Да, наистина беше Сесуад'ра, но Сесуад'ра, дори под светлината на факлите, съвсем различна от мястото, което познаваше. Развалините, които го бяха обкръжавали, вече не бяха развалини. Всички колони и стени бяха непокътнати. Дали това беше миналото, Камъкът на раздялата такъв, какъвто е бил някога, или някаква странна бъдеща версия, която един ден ще бъде построена отново — може би когато Кралят на бурите покореше целия Остен Ард?
Тълпата излезе на равен площад, в който Саймън разпозна Огнената градина. Загърнатите в наметала фигури забодоха факлите в празнини между плочите или ги сложиха на каменни подставки, така че там наистина пламна огнена градина — цяла нива блещукаща, вълнуваща се светлина. Раздухвани като ветрило от вятъра, пламъците танцуваха. Искрите сякаш бяха по-многобройни от звездите.
Саймън внезапно се оказа тласкан от нахлуващата тълпа напред към Дома на раздялата. Стрелна се надолу през проблясващата нощ, минаваше бързо покрай каменните стени и през ярко осветени зали, сякаш беше безтелесен. Не чуваше никакъв звук освен непрекъснато свистене в ушите си. Погледнати отблизо, образите пред него се променяха и контурите им се размиваха, сякаш светът беше леко изкривен. Той затвори очи, но откри, че сънуващият му двойник не може да премахне тези видения. Можеше само да ги гледа като безпомощен фантом.
Десетки фигури стояха край голяма маса. Глобуси със студен огън бяха поставени в ниши на всяка стена и сините им, огненооранжеви и жълти отблясъци хвърляха дълги сенки по релефните гравирани стени. Още повече и по-дълбоки сенки хвърляше предметът върху масата — конструкция от концентрични сфери като големите астролаби, които Саймън често бе лъскал при доктор Моргенес — но вместо от месинг и дъб, този беше направен изцяло от линии от преплетена светлина, сякаш някой беше нарисувал с течен огън странни форми във въздуха. Фигурите, които го заобикаляха, бяха неясни, но все пак Саймън знаеше съвсем сигурно, че са сити. Не би могъл да сбърка тези птичи пози нито тази копринена грация.
Една жена в небесносиня роба се наведе над масата и умело начерта с пламък от пръста си добавка към светещата конструкция. Косата й беше по-черна от сянка, по-черна дори от нощното небе над Сесуад'ра — облак тъмнина около главата и раменете й. За момент Саймън помисли, че може да е Амерасу, макар и много по-млада. Но въпреки че в нея имаше много общо със спомена му за Първата баба, имаше и много, което се различаваше.
До нея стоеше белобрад мъж в издуваща се кървавочервена роба. Две неща, които приличаха на бледи разклонения на еленови рога, стърчаха от челото му и сърцето на Саймън се сви — бе виждал нещо подобно в други, по-неприятни сънища. Брадатият мъж се наведе напред и каза нещо на жената. Тя се обърна и добави към рисунката нова завъртулка.
Саймън не можеше ясно да види лицето й, но виждаше жената, която стоеше срещу нея, съвсем ясно. Лицето й беше скрито зад сребърна маска, останалата част от фигурата беше под ледено бели роби. Сякаш в отговор на чернокосата жена, Кралицата на норните вдигна ръка и проряза черта от мъждукащ огън през цялата конструкция, след това отново размаха ръка и хвърли мрежа от нежно димяща алена светлина над най-външния глобус. До нея стоеше мъж и спокойно наблюдаваше движенията й. Беше висок и плещест, облечен в покрита с шипове обсидиановочерна броня. Не беше с маска — нито сребърна, нито друга, но въпреки това Саймън не можеше да види добре чертите му.
Какво правеха те? Дали това беше Раздялата? Защото съвсем сигурно той наблюдаваше едновременно сити и норни, събрали се на Сесуад'ра.
Неясните фигури заговориха по-оживено. Кръгови и кръстосани огнени линии хвърчаха във въздуха около сферите и увисваха в нищото, ярки като остатъчния образ на профучали огнени стрели. Думите като че ли станаха груби; зрителите сякаш жестикулираха с гняв, какъвто Саймън не бе виждал у безсмъртните, които познаваше; приближиха се до масата и наобиколиха главните четирима — но и сега той не чуваше нищо, освен глух рев, като от вятър или бурна вода. Глобусите от пламък в центъра лумнаха, развълнуваха се като близнат от вятъра огромен огън.