Искаше му се да се придвижи напред някак си, за да вижда по-добре. Миналото ли наблюдаваше? То ли се беше процедило от обитавания от духове камък? Или беше само сън, въображение, предизвикано от дългата нощ и песните, които беше чул в Джао е-Тинукай'и? Някак си беше сигурен, че всичко това не е илюзия. Изглеждаше толкова реално, че той чувстваше, че почти може да посегне… можеше да посегне… и да пипне…
Звукът в ушите му започна да заглъхва. Светлините на факлите и глобусите избледняха.
Саймън потрепери и се върна в действителността. Седеше на ронливия камък на Обсерваторията, опасно близо до ръба. Ситите ги нямаше. В Огнената градина нямаше факли, никакви живи същества не се виждаха на върха на Сесуад'ра освен двама часовои, седнали до лагерния огън край палатковия град. Слисан, Саймън поседя още малко, вторачен в пламъците — опитваше се да разбере какво е видял. Означаваше ли нещо то? Или беше само нищо не значещ остатък, име, надраскано на стена от пътник, което остава дълго след като човекът си е отишъл?
Затътри се надолу по стълбите и се върна при одеялото си. От опитите да разбере видението си го заболя глава. С всеки час му бе все по-трудно да мисли.
Уви се по-плътно в наметалото си — дрехата, която носеше под него, не беше много топла — и пи от меха. Водата — от един извор на Сесуад'ра — беше сладка и студенееше на зъбите му. Отпи пак, като се наслаждаваше на вкуса на трева и цветя, който остана в устата му, и прокара пръсти по каменните плочи. Сън — не сън, би трябвало да помисли над нещата, които бе му казал Деорнот. По-рано през нощта си ги бе повтарял мислено толкова пъти, че накрая заприличаха на безсмислица. Сега, когато отново се опита да се съсредоточи, откри, че молитвата, на която Деорнот толкова старателно се мъчеше да го научи, не е останала в главата му — думите й бяха неуловими като рибки в плитко езерце. Мислите му блуждаеха и вместо да си я спомни, той премисляше всички странни случки, които беше преживял, откакто бе избягал от Хейхолт.
Какво време само! Какви неща бе видял! Не беше сигурен, че би нарекъл това приключение — така би приличало доста на нещо, което е завършило щастливо и благополучно. А той се съмняваше, че краят ще е приятен, пък и прекалено много хора бяха загинали, така че думата „благополучно“ изглеждаше жестока шега. И все пак това определено беше преживяване, което далеч надхвърляше и най-щурите му сънища. Саймън Идиота бе срещнал създания от легендите, бе участвал в сражения и дори бе убивал хора. Разбира се, това се бе оказало съвсем не така лесно, както си бе въобразявал някога, когато се виждаше като капитан в кралската армия. Всъщност се бе оказало много, много объркващо.
Бе преследван от демони, бе неприятел на магьосници, бе станал близък с благородници, които не изглеждаха много по-добри или по-лоши от кухненската прислуга, и бе живял като гост по принуда в града на неумиращите сити. Като се изключеха безопасността и топлото легло, единственото, което липсваше на приключението му, бяха хубави девойчета. Вярно, бе срещнал принцеса и я бе харесал дори когато се бе предрешила като обикновено момиче, но тя отдавна бе заминала и само Ейдон знаеше къде. Беше срещнал изключително малко други жени по пътя си оттогава освен Адиту, сестрата на Джирики, но тя беше толкова различна, че той просто не можеше да я разбере. Тя беше като леопард: прелестна, но плашеща. Той копнееше за някоя по-подобна на него — но по-хубава, разбира се. Потри мъха по брадата си, опипа стърчащия си нос. Много, много по-хубава. Беше му омръзнало да е сам. Искаше да си говори с някого — някой, който да му съчувства, който да го разбира така, както дори неговият приятел тролът Бинабик не можеше да го разбере. Някой, който да споделя с него всичко…
„Някой, който ще разбере за дракона“ — помисли си внезапно Саймън.
По гърба му полазиха бодливи тръпки, този път не от вятъра. Да видиш древните сити беше едно, та дори и на живо — много хора имаха видения: лудите на Площада на битките в Ерчестър открито крещяха за тях, а тук, на Сесуад'ра, ситите сигурно бяха нещо още по-обикновено. Но той бе срещнал дракон — а кой друг бе срещал дракон? Бе стоял пред Игджарджук — ледения червей, и не бе побягнал. Бе размахал меча си — е, добре, чужд меч: би било самонадеяно да нарича Трън свой — и бе поразил дракона. Това наистина бе приключение. Беше нещо, което не бе правил никой освен Престър Джон, а Джон бе най-великият от всички мъже, Върховният крал.