Джеръмайъс не беше излъгал. Пламъците, които горяха в покритата с платнище стая на отец Странгиард, бяха възхитително горещи, което беше чудесно, тъй като Саймън вече се бе съблякъл и бе клекнал в една дървена каца. Разглеждаше белите каменни стени, гравираните преплетени лози и мънички цветя, а светлината на огъня скачаше, така че стените сякаш се движеха под плитки розови и оранжеви води.
Отец Странгиард вдигна поредното ведро и го изля върху главата и раменете на Саймън. За разлика от предишната му наложена от него самия баня, тази вода беше топла и докато се стичаше по премръзналото му тяло, Саймън си помисли, че я усеща повече като кръв, отколкото като вода.
— Нека тази… Нека тази вода да отмие греха и съмнението. — Странгиард спря, за да оправи превръзката на окото си; зрящото му око се сви в мрежа от ситни бръчици, докато той се опитваше да си спомни продължението на молитвата. Саймън знаеше, че това е от нервност, а не поради забравяне — свещеникът беше прекарал почти целия вчерашен ден в четене и препрочитане на краткия обред. — Нека… Нека така изкъпаният и изповядал се човек да не се страхува да застане пред мен, така че да мога да погледна в чашата на душата му и да видя отразени там подредеността на съществото му, честността на клетвата му… честността на клетвата му… — Свещеникът въздъхна отчаяно.
Саймън се отдаде на топлината на огъня. Чувстваше се съвсем обезкостен и глупав, но това не беше толкова лошо усещане. Бе се страхувал, че ще е нервен, дори изплашен до ужас, но безсънната нощ беше изпепелила този страх.
Странгиард — прокарваше пръсти през оскъдните останки от косата си най-после си припомни останалата част на обреда и побърза да го завърши, сякаш се боеше, че паметта му може пак да му изневери. После помогна на Джеръмайъс да избърше Саймън с меко платно, а след това му върнаха бялата роба, този път заедно с дебел кожен колан. Докато Саймън се обуваше, на вратата се появи малка сянка.
— Готов ли е вече? — попита Бинабик. Говореше много тихо и сериозно, както винаги изпълнен с уважение към чуждите ритуали. Саймън впери поглед в него и внезапно изпита гореща обич към мъничкия трол. Той беше приятел, истински — приятел, който нямаше да го изостави в никаква беда.
— Да, Бинабик. Готов съм.
Тролът го изведе; Странгиард и Джеръмайъс ги следваха. Небето беше по-скоро сиво, отколкото синьо, с пронасящи се разкъсани облаци. Всички стъпваха внимателно след отпадналия Саймън.
Покрай пътеката до палатката на Джосуа се тълпяха зрители, може би над двеста, повечето хора на Хотвиг, но имаше и новодошли от Гадринсет. Саймън позна няколко лица, но знаеше, че тези, които са му по-близки, го чакат напред с Джосуа. Децата му махаха. Родителите им ги дърпаха и шепнешком им се караха от страх да не нарушат тържествеността на събитието, но Саймън отвръщаше на усмивките им и също им махаше. Студеният утринен въздух галеше лицето му. Леко замайване го връхлетя пак, така че трябваше да потисне желанието да се изсмее високо. Кой би могъл да си представи нещо като това? Той се обърна към Джеръмайъс, но юношата се беше начумерил, очите му бяха сведени в размишление или от стеснителност.
Когато стигнаха до частта, в която живееше Джосуа, Джеръмайъс и Странгиард се дръпнаха назад и се присъединиха към другите, които стояха в полукръг. Слудиг, с вчесана и сплетена жълта брада, се усмихна на Саймън като горд баща. Тъмнокосият Деорнот стоеше до него, облечен в рицарски одежди, там бяха и арфистът Сангфугол, синът на херцог Исгримнур Изорн и старият Таусър. Шутът, увит в дебело наметало, като че ли се оплакваше тихо на младия римър. По-близо до палатката стояха херцогиня Гутрун и малката Лелет. До тях бе Гелое. Позата на горската жена беше като на стар войник, принуден да се примирява с безсмислена проверка, но когато Саймън улови жълтите и очи тя му кимна, сякаш потвърждаваше, че работата е свършена.
От другата страна на полукръга беше Хотвиг със своите хора. Дългите им копия приличаха на гъста млада гора. Бялата утринна светлина се процеждаше през кълбестите облаци и матово проблясваше върху остриетата на копията. Саймън се опитваше да не мисли за Хейстън и Моргенес, които би трябвало да са тук, но не бяха.
В центъра между тези две групи се издигаше палатка на сиви, червени и бели ивици. Принц Джосуа стоеше пред нея. Мечът Найдел висеше на кръста му; на главата му имаше тънка сребърна диадема. Воршева беше до него — тъмният облак на косата й се спускаше буйно по раменете й и се развяваше от полъха на вятъра.