— Кой идва пред мен? — попита Джосуа с бавен отмерен глас и сякаш за да смекчи суровия си тон, отправи към Саймън едва загатната усмивка.
— Един, който ще бъде посветен в рицарство, принце — също така сериозно отвърна Бинабик. — Твой и на Бога слуга. Сеоман, син на Ейлференд и Сузана.
— Кой говори вместо него и се заклева, че това, което казва, е истина?
— Аз съм Бинбиникегабеник от Ийканук и се кълна, че това е истина. — Бинабик се поклони. Изисканият жест на дребосъка предизвика сред тълпата вълна на веселие.
— А спазил ли е той бдението си, изповядан ли е?
— Да! — обади се припряно Странгиард. — Той такова… Искам да кажа, спази го!
Джосуа потисна още една усмивка.
— Тогава нека Сеоман излезе напред!
Малката ръка на Бинабик докосна Саймън над лакътя и той пристъпи към принца, после коленичи в гъстата, полюшваща се трева. Студени тръпки пробягаха по гърба му.
Джосуа почака малко и заговори:
— Ти ни служи храбро, Сеоман. В голяма опасност ти рискува живота си за мен и се завърна с нещо неоценимо. Сега, пред очите на Бога и хората, ще те издигна и ще ти дам титла и чест над другите, но също така и ще възложа на раменете ти бреме, по-тежко от това, което трябва да носят другите. Ще се закълнеш ли да носиш и двете?
Саймън си пое дъх, за да прозвучи гласът му твърдо, а също и за да се увери, че помни думите, на които толкова старателно го учеше Деорнот.
— Ще служа на Усирис Ейдон и моя господар. Ще вдигна падналите и ще защитавам невинните Божии създания. Няма да отклонявам очи от дълга си. Ще защитавам земята на своя принц от неприятели — духовни и телесни. Кълна се в това в името и честта си и нека Елисия, светата майка на Ейдон, ми е свидетелка.
Джосуа се приближи и положи здравата си ръка на главата на Саймън.
— Тогава те наричам свой човек, Сеоман, и те посвещавам в рицарство. — Той вдигна очи. — Скуайър!
Джеръмайъс пристъпи напред.
— Тук съм, принц Джосуа! — Гласът му леко трепереше.
— Донеси меча му.
След моментно объркване — дръжката се беше заплела в ръкава на отец Странгиард — Джеръмайъс донесе меча в покритата с орнаменти кожена ножница. Беше добро, но иначе обикновено еркинландско оръжие. Саймън изпита моментно съжаление, че мечът не е Трън, после се самобичува мислено и се нарече самонадеян идиот. Никога ли нямаше да е доволен? А и какво щеше да стане, ако Трън не се подчинеше на ритуала и се окажеше тежък като воденичен камък? Нямаше ли да изглежда като абсолютен глупак? Ръката на Джосуа на главата му изведнъж стана тежка като Трън. Саймън се приведе, та никой да не види как пламва лицето му.
След като Джеръмайъс старателно препаса меча на кръста му, Саймън го измъкна, целуна дръжката, след това направи знака на Дървото и положи меча на земята в краката на Джосуа.
— На твоите услуги, господарю.
Принцът свали ръката си, после извади тънкия Найдел от ножницата и докосна раменете на Саймън — дясното, лявото, после пак дясното.
— Пред очите на Бога и хората — стани, сър Сеоман.
Саймън се изправи и се олюля. Свършено беше. Той беше рицар. Съзнанието му беше почти толкова замъглено, колкото ниско спусналото се небе. След дълъг миг тишина започнаха поздравленията.
Часове след церемонията Саймън се събуди, задъхан от сън за смазваща тъмнина и почти задушен под куп одеяла. Слаби зимни слънчеви лъчи огряваха раираната палатка на Джосуа и ивици червена светлина лежаха върху ръката му като боя. Беше ден. Бе спал и всичко беше само ужасен сън…
Той седна, засумтя и се заизмъква от завивките. Стените на палатката трепереха от вятъра. Дали бе извикал? Надяваше се, че не. Наистина щеше да е унизително да се събуди с вик в деня, когато бе посветен в рицарство за храбростта си.
— Саймън? — На стената до вратата се появи малка сянка. — Събуди ли се?
— Да, Бинабик. — Саймън посегна към ризата си. Дребният трол се вмъкна в палатката.
— Добре ли спа? Хич не е лесно да стоиш буден цяла нощ, а и понякога след това е трудно да заспиш.
— Спах. — Саймън сви рамене. — Сънувах странен сън.
Тролът вдигна вежда.
— Помниш ли го?
Саймън се замисли.
— Не съвсем. Някак си ми се изплъзва. Нещо за крал и увехнали цветя, за мирис на земя… — Той поклати глава. Беше го забравил.
— Е, нищо. — Бинабик щъкаше из палатката на принца и търсеше наметалото на Саймън. Най-после го намери, обърна се и го метна върху новопроизведения рицар, който си намъкваше панталоните. — Твоите сънища често те смущават, но рядко ти помагат да получиш повече знания. Май ще е по-добре да не се безпокоиш от спомена за всеки от тях.