Саймън се засегна.
— Знания? Какво имаш предвид? Амерасу каза, че сънищата ми означават нещо. Също и ти, и Гелое.
Бинабик въздъхна.
— Исках да кажа само, че не ни върви особено, когато разкрием смисъла им. Затова ми се струва по-добре да не се смущаваш от тях — поне сега, когато трябва да се радваш на великия си ден.
Сериозното лице на трола беше достатъчно, та Саймън да се засрами от забележката си.
— Прав си, Бинабик. — Той закопча колана на меча си. Непривичната тежест беше още едно от необикновените неща в този ден на чудеса. — Днес няма да мисля за… за нищо лошо.
Бинабик сърдечно го тупна по ръката.
— Ето, сега говори моят спътник от множество пътешествия! Да тръгваме. Освен че предостави палатката си, за да се наспиш на спокойствие, Джосуа се погрижи и добре да нахранят всички ни, пък и за други удоволствия.
Палатковият лагер в сянката на дългата северна стена на Сесуад'ра беше окичен с разноцветни ленти, които плющяха и се развяваха от силния вятър. Като ги видя, Саймън не можеше да не си спомни за дните си в Джао е-Тинукай'и — спомени, които обикновено се стараеше да прогонва поради сложните и объркващи чувства, които предизвикваха. Всичките днешни прекрасни думи не можеха да променят истината, не можеха да накарат Краля на бурите да си отиде. Саймън се беше уморил да се страхува. Камъкът на раздялата беше убежище само за малко: Как копнееше той за дом, за безопасност и свобода от ужаса! Амерасу, Родената на кораб бе видяла сънищата му. Бе му казала, че не трябва да поема нови товари, нали? Но Амерасу, която бе видяла толкова много неща, за други пък беше сляпа. Може да се бе излъгала и за неговата съдба.
Саймън мина през напуканата врата и влезе в осветения с факли Дом на раздялата. Просторното помещение беше пълно с хора, насядали върху постлани наметала и одеяла. Облицованият с плочи под бе почистен от вековните мъхове и треви. Малки огньове пламтяха навсякъде. В тези тежки дни имаше твърде малко поводи за веселие, но прогонените от много места и държави хора, събрани тук, изглеждаха радостни. Всички викаха Саймън да спре при техния огън и да го почерпят, така че му отне доста време, докато стигне до високата маса — масивна каменна плоча, част от оригиналната зала на ситите — където го чакаха принцът и обкръжението му.
— Добре дошъл, сър Сеоман. — Джосуа стана и му посочи мястото от лявата си страна. — Нашите заселници от Нови Гадринсет не пожалиха усилия, за да вдигнат голям празник. Заповядай — има заек и яребица, пилета, мисля, и пъстърва от Стефлод. — Той се наведе и заговори по-тихо. Въпреки седмиците мир лицето на принца изглеждаше изтощено. — Нахрани се, момче. Задава се още по-бурно време. Може да ни се наложи да живеем от тлъстините си като мечки.
— Нови Гадринсет? — попита Саймън.
— Ние сме само гости в Сесуад'ра — каза Гелое. — Принцът е прав, че би било самонадеяно да наричаме нашите заселници с името на свещеното място на ситите.
— И тъй като Гадринсет е изходната точка за много от нашите жители, а и името е подходящо — то означава „сборно място“ на стар еркинландски, — нарекох така нашия палатков град. — Принцът вдигна чашата си от кован метал. — За Нови Гадринсет!
Всички повториха тоста му като ехо.
Малкото дарове на долината и гората наистина се използваха рационално. Саймън ядеше с ентусиазъм, който граничеше с ярост. Не бе ял от обяд на предния ден и по-голямата част от нощното му бдение бе запълнена с мисли за храна. После изтощението бе потиснало апетита му, но сега той се бе върнал с пълна сила.
Джеръмайъс стоеше зад него и пълнеше чашата му с разредено вино всеки път, когато Саймън я изпразваше. Саймън все още не се чувстваше удобно, че приятелят му от Хейхолт трябва да му прислужва, но Джеръмайъс го приемаше като нещо съвсем естествено.
Когато някогашният чирак дойде в Сесуад'ра, тласкан на изток от слуховете за нарастващата армия на Джосуа, Саймън се изненада — не само от промяната във вида на Джеръмайъс, но и от самата неправдоподобност на срещата им, особено на такова странно място. Но ако Саймън беше изненадан, то Джеръмайъс беше смаян от откритието, че Саймън още е жив, и още по-слисан от разказа за това, което се бе случило на приятеля му. Той явно мислеше оцеляването на Саймън за истинско чудо и се бе хвърлил да му служи като човек, изпълняващ религиозни предписания. След като се сблъска с непоколебимата му решителност, Саймън отстъпи, но не престана да се чувства неловко. Беше му неудобно от себеотрицателната привързаност на Джеръмайъс: когато понякога се проявяваше дори намек за някогашното им шеговито приятелство, беше много по-доволен.