Джеръмайъс караше Саймън да разказва и преразказва всичко, което му се беше случило, но не обичаше да говори много за собствените си преживелици. Казваше само, че бил принуден да работи в леярните под Хейхолт и че Инч, предишният помощник на Моргенес, бил жесток господар. Саймън усещаше, че има много неказани неща, и мълчаливо добавяше към сметката на бавно говорещия гигант още неща за уреждане. В края на краищата сега той беше рицар, а нима това не беше нещо, което правят рицарите? Въздават справедливост…
— Къде си се отнесъл, Саймън? — каза лейди Воршева и го изтръгна от дълбоката му замисленост. Растящото в нея дете бе започнало да й личи, но тя още изглеждаше малко дива, като кон или птица, който понасят човешко докосване, но никога няма да бъдат напълно опитомени. Той си спомни първия път, когато я бе видял в двореца в Наглимунд и се бе запитал какво би могло да кара една толкова прекрасна жена да изглежда така ужасно нещастна. Сега изглеждаше по-доволна, но някакъв остър ръб все още бе останал у нея.
— Извинете, милейди. Мислех си за… за миналото. — Той се изчерви. За какво ли трябва да се говори на масата с жената на принца? — Светът е странен.
Воршева се усмихна развеселена.
— Да, странен е. Странен и ужасен.
Джосуа стана, почука с чашата си по каменната маса и претъпканата стая най-после притихна. Когато десетките немити лица вдигнаха очи към принца, Саймън направи внезапно стряскащо откритие.
Всички тези хора от Гадринсет, които зяпваха, когато гледаха Джосуа — те всички бяха той! Бяха това, което преди беше и той. Той винаги бе стоял отстрана и бе гледал важните господа. И сега по чудо — направо не беше за вярване — беше един от височайшата компания, рицар на масата на принца, така че сега другите го гледаха завистливо — но все още си беше същият Саймън. Какво значеше това?
— Събрали сме се по много причини — каза принцът. — Първо, и най-важно — да благодарим на нашия Бог, че сме живи и в безопасност в това убежище, заобиколено с вода и защитено от врагове. Тук сме също и да празнуваме навечерието на Деня на свети Гранис, който е празник и се чества с пост и спокойни молитви, но предишната вечер се отбелязва с хубаво ядене и вино! — Той вдигна чашата си в отговор на приветствията на тълпата и когато шумът стихна, се усмихна и продължи: — Празнуваме също рицарството на младия Саймън, наричан сега сър Сеоман. — Последва нов хор от поздравления. Саймън пламна и кимна. — Всички видяхте как той бе посветен в рицарство, видяхте го да поема меча си и да дава своя клетвен обет. Но не сте виждали неговия флаг!
Разнесе се възбуден шепот. Гутрун и Воршева се наведоха и извадиха навит на руло плат изпод масата — бе стоял току до краката на Саймън. Изорн пристъпи да им помогне и заедно го вдигнаха и го развиха.
— Гербът на сър Сеоман от Нови Гадринсет — извика принцът.
На фон от диагонални сиви и зелени линии — цветовете на Джосуа — се очертаваше силуетът на черен меч. Около него като лоза се увиваше бял дракон: очите, зъбите и люспите му бяха щателно избродирани с червен конец. Тълпата изрева и избухна в приветствия.
— Да живее Убиецът на дракони! — извика някой. Няколко гласа повториха думите му като ехо. Саймън наведе глава — лицето му почервеня отново, после бързо пресуши чашата си. Джеръмайъс, гордо усмихнат, я напълни пак. Саймън обърна и тази. Всичко това беше славно, но все пак… Дълбоко в сърцето си той не можеше да се избави от усещането, че липсва нещо важно. Не точно драконът, макар че той не го бе убил. Не Трън, макар че той не беше меч на Саймън и дори може би нямаше да бъде от никаква полза за Джосуа. Нещо не беше съвсем наред…
„В името на Дървото — помисли си той с отвращение, — никога ли няма да ти омръзне да се оплакваш, малоумнико?“
Джосуа отново чукаше с чашата си.
— Това не е всичко! Не е всичко! — Принцът явно беше доволен от себе си.
„Сигурно му е много приятно поне веднъж да председателствува и радостни събития!“
— Има и друго! — извика Джосуа. — Още един подарък, Саймън. — Той махна с ръка и Деорнот се отправи към дъното на залата. Шумът от разговори се надигна отново. Саймън отпи още малко разводнено вино и благодари на Гутрун и Воршева за работата им върху флага — похвали и бродерията и двете се разсмяха. Когато няколко души от тълпата се развикаха и заръкопляскаха, Саймън се обърна и видя Деорнот, който се връщаше. Рицарят водеше кафява кобила.