— Морето може да бъде самотно място — продължи Ган Итай, сякаш не знаеше какво прави собствената й ръка. — Много самотно. Трудно е да намериш приятели. Трудно е да разбереш на кого можеш да се довериш. — Ръката й се отдръпна и потъна отново в широките ръкави на робата й. — Надявам се, че ще откриеш хората, на които можеш да вярваш… лейди Мария. — Паузата пред фалшивото име на Мириамел беше недвусмислена.
— Аз също — каза принцесата смутено.
— Аха. — Ган Итай кимна и усмивка изкриви тънките й устни. — Изглеждаш малко бледа. Може би вятърът е прекалено силен. Може би трябва да се прибереш в каютата си. — Нискийката бързо наведе глава, после си тръгна. Кафявите й боси крака ловко я носеха по клатушкащата се палуба.
Мириамел я гледаше как се отдалечава, после погледна към румпела, където граф Аспитис разговаряше с кормчията. Графът вдигна ръка, за да оправи златното си наметало, което вятърът беше омотал около него, видя Мириамел и й се усмихна за миг, после се върна към разговора си. Нищо в усмивката му не беше необикновено — освен може би нейната небрежност, — но Мириамел внезапно усети студ в сърцето си и стисна още по-силно късчето пергамент в юмрука си, изплашена, че вятърът може да го измъкне от ръката й и да го запрати право при Аспитис. Нямаше никаква представа какво е това, но някак си беше съвсем сигурна, че не иска той да го види.
Насили се да мине по палубата бавно, като се държеше за перилата. Но пък и наистина не можеше да върви с такава лекота, като Ган Итай.
В полутъмната каюта внимателно разгъна пергамента. Трябваше да го държи пред запалената свещ, за да може да разчете дребничките разкривени букви.
Вършил съм много злини — прочете тя — и знам, че вече не ми вярваш, но моля те, повярвай, че тези думи са честни. Приемал съм много образи, но нито един от тях не е бил задоволителен. Падреик беше глупак, Кадрах — мошеник. Може би мога да стана нещо по-добро, преди да умра.
Тя се запита къде ли е могъл да намери пергамент и мастило и реши, че навярно му ги е дала нискийката. Втренчена в писмото, Мириамел си спомни изнемощелите ръце на монаха и тежките му вериги. Бодна я съжаление — как ли се бе мъчил да напише това! Но защо не искаше да я остави на мира? Защо никой не искаше просто да я остави на мира?
Ако четеш това, значи Ган Итай е направила, каквото обеща. Тя е единствената на този кораб, на която можеш да вярваш — с изключение може би на мен. Знам, че съм те мамил и изоставял. Аз съм слаб човек, господарке, но поне в предупрежденията си съм ти служил добре и все още се опитвам да го правя. Ти не си в безопасност на борда на този кораб. Граф Аспитис е дори по-лош, отколкото го смятах. Той не е само позлатено създание на двора на херцог Бенигарис. Той е слуга на Приратес.
Казвал съм ти много лъжи, господарке, а и много истини съм скривал от теб. Не мога тук да поправя всичко това. Пръстите ми вече са уморени, ръцете ме болят. Но ще ти кажа следното: никой на света не познава по-добре злия проповедник Приратес от мен. Няма жив човек, който да носи по-голяма отговорност от мен за това зло, защото аз му помогнах да стане това, което е.
Това е дълга и сложна история. Достатъчно е да кажа, че аз, за свой вечен и ужасен срам, дадох на Приратес ключа за врата, която той никога не трябваше да отваря. По-лошо — направих това, след като вече знаех какъв ненаситен звяр е той. Отстъпих пред него, защото бях слаб и изплашен. Това е най-лошото, което направих през един живот, изпълнен с печални грешки.
Повярвай ми в това, господарке. За мое съжаление добре познавам нашия неприятел. Надявам се, че ще ми повярваш и като казвам, че Аспитис изпълнява не само заповедите на своя господар Бенигарис, а също и на кървавия проповедник. Това се знаеше от всички във Винита.
Трябва да избягаш. Може би Ган Итай може да ти помогне. За съжаление не мисля, че някога ще бъдеш пазена отново толкова небрежно, колкото във Винита. Моят страхлив опит да избягам потвърди това. Не знам как и защо, но те умолявам да избягаш възможно най-скоро. Избягай в странноприемницата „Вокалът на Пелина“ в Кванитупул. Вярвам, че Диниван е изпратил други там и може би те ще ти помогнат да избягаш при чичо си Джосуа.
Трябва да спра, защото всичко ме боли. Няма да те моля да ми простиш. Не съм заслужил никаква прошка.
По края на пергамента беше размазана кръв. Мириамел я гледаше със замъглени от сълзи очи. Изведнъж някой рязко почука на вратата и сърцето й подскочи. Тя смачка бележката в длан, докато вратата се отваряше.
— Мила лейди — каза ухилен Аспитис, — защо се криеш тук в тъмното? Ела да се разходим по палубата.