Пергаментът просто я изгаряше, сякаш беше стиснала тлеещ въглен.
— Аз… Не се чувствам добре, господине. — Тя поклати глава, като се помъчи да не покаже колко е задъхана. — Нека го отложим.
— Мария — смъмри я графът, — казах ти, че ме очарова именно твоята селска откритост. Нима се превръщаш в капризна дворцова дама? — С една голяма крачка той стигна до нея. Ръката му я погали по врата. — Ела. Нищо чудно, че се чувстваш зле, като седиш в тази тясна каюта. Имаш нужда от въздух. — Той се наведе и докосна с устни кожата под ухото й. — Или може би го предпочиташ тук, в тъмното? Може би просто си самотна? — Пръстите му преминаха нежно по гърлото й, меки като паяжина.
Мириамел се взираше в пламъка на свещта. Той танцуваше пред нея, но всичко наоколо беше потънало в дълбока сянка.
Витражите на тронната зала в Хейхолт бяха изпочупени. Дрипави завеси задържаха нахлуващия сняг, но не можеха да спрат смразяващия въздух. Дори Приратес явно усещаше студа — макар да ходеше без шапка, кралският съветник носеше червени роби, подплатени с кожа.
От всички в тронната зала само кралят и виночерпецът му не обръщаха внимание на студения въздух. Елиас седна с голи ръце и бос на Престола от драконова кост. Беше облечен небрежно, сякаш се излежаваше в личните си покои — но бе препасал дългия си меч. Монахът Хенгфиск, мълчаливият виночерпец на краля, се усмихваше безумно както винаги и явно се чувстваше не по-зле от господаря си в мразовитата зала.
Върховният крал се отпусна в клетката от драконови кости и изгледа Приратес изпод вежди. В контраст с малахитовите статуи, които стояха от двете страни на трона, кожата на Елиас изглеждаше бяла като мляко. Синкави вени се издуваха на слепоочията му и по жилавите му ръце. Бяха толкова изпъкнали, като че ли всеки миг щяха да се пръснат.
Приратес отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, после я затвори. Въздишката му беше като на мъченик на Ейдон, смазан от глупавата злоба на преследвачите си.
— Дявол да те вземе, проповеднико — изръмжа Елиас. — Вече реших.
Кралският съветник не каза нищо, само кимна. На светлината на факлите плешивият му череп блестеше като мокър камък. Въпреки вятъра, който плющеше в завесите, залата бе изпълнена със странна тишина.
— Е? — Зелените очи на краля светнаха заплашително.
Проповедникът въздъхна отново, този път по-меко, и заговори примирително:
— Аз съм твой съветник, Елиас. Правя само това, което ти искаш от мен, а то е да ти помагам да решиш кое е най-доброто.
— Тогава смятам, че най-доброто е Фенгболд да вземе войници и да тръгне на изток. Искам Джосуа и неговата банда предатели да бъдат измъкнати от дупките си и разбити. Вече твърде дълго отлагах тази работа с мотаенето на Гутулф и Бенигарис в Набан. Ако Фенгболд тръгне сега, ще стигне до бърлогата на брат ми след месец. Ти знаеш каква зима се задава, алхимико — само ти единствен от всички хора. Ако чакам още, шансът пропада. — Кралят раздразнено подръпна бузата си.
— Колкото до времето, съмнение няма — каза Приратес спокойно. — Мога само отново да поставя под въпрос необходимостта да се преследва брат ти. Той не е никаква заплаха. Дори с многохилядна армия не би могъл да ни спре, преди да осигуриш своята славна, пълна и окончателна победа. Трябва само да се изчака още малко.
Вятърът смени посоката си и накара знамената, които висяха от тавана, да се набръчкат като езерна вода. Елиас щракна с пръсти и Хенгфиск се стрелна напред с кралската чаша в ръце. Елиас отпи, закашля се и започна да пие отново, докато не изпразни купата. Капка димяща черна течност се лепна за брадата му.
— Лесно ти е да го кажеш — изръмжа кралят, след като преглътна. — В името на кръвта на Ейдон, казвал си го много пъти. Но вече чаках достатъчно. Омръзна ми да чакам.
— Но чакането си струва, твое величество. Знаеш това.
Лицето на краля моментално стана замислено.
— И сънищата ми стават все по-странни, Приратес. По-… реалистични.
— Това е обяснимо. — Приратес успокоително вдигна дългите си пръсти. — Ти носиш голямо бреме, но скоро всичко ще си дойде на мястото. Ще владееш кралство с величие, каквото светът не е виждал, стига само да си по-търпелив. Всяко нещо с времето си — като войната, като любовта.
— Хм! — Елиас кисело се оригна и раздразнението му се върна. — Какво ли разбираш от любов точно ти, проклет евнух! — При тези думи Приратес трепна и за миг присви очи така, че заприличаха на цепки, но кралят гледаше навъсено надолу към меча Печал и не го видя. Когато отново вдигна очи, лицето на проповедника беше невъзмутимо спокойно. — Тогава ти какво получаваш за всичко това, алхимико? Така и не можах да разбера!