— Освен удоволствието да ти служа, твое величество?
Смехът на Елиас беше рязък и кратък като кучешки лай.
— Да, освен него.
Приратес за момент го огледа преценяващо. Странна усмивка изкриви тънките му устни.
— Власт, разбира се. Властта да правя каквото искам… каквото трябва.
Очите на краля се отместиха към прозореца. Един гарван беше кацнал на перваза и чистеше с клюн лъскавите си черни пера.
— А какво искаш да правиш, Приратес?
— Да научавам. — За миг старателно поддържаната маска на държавничество се смъкна от лицето на проповедника. Мярна се лицето на дете — ужасно, ненаситно дете. — Искам да знам всичко. За целта ми е нужна власт, която е нещо като позволение. Има тайни толкова тъмни, толкова дълбоки, че единственият начин да ги разкриеш е да разкъсаш вселената и да се добереш до самите корени на Смъртта и Небитието.
Елиас вдигна ръка и за пореден път махна за чашата си. Продължаваше да гледа гарвана, който подскочи по перваза и наклони глава, за да отвърне на кралския поглед.
— Странно говориш, проповеднико. Смърт? Небитие? Те не са ли едно и също?
Приратес се усмихна злобно, макар че не бе ясно защо.
— О, не, твое величество. Ни най-малко.
Елиас внезапно се завъртя на стола и протегна глава иззад пожълтелия череп с остри като кинжали зъби на дракона Шуракай.
— Проклет да си, Хенгфиск! Не видя ли, че ти поисках чашата си? Гърлото ми гори!
Опуленият монах забърза към краля. Елиас внимателно взе чашата от ръцете му и я остави на масата, после удари Хенгфиск по главата толкова силно, че виночерпецът рухна на пода като поразен от гръм. Елиас спокойно изпи димящото питие. Хенгфиск лежа известно време отпуснат като медуза, после се надигна и взе празната чаша. Идиотската му усмивка не бе изчезнала, само бе станала по-широка и по-объркана, сякаш кралят бе проявил към него огромна любезност. Монахът се поклони и пак отстъпи в сянката.
Елиас не му обърна внимание.
— Значи решено. Фенгболд ще вземе Еркинската гвардия плюс войници и наемници и ще тръгне на изток. И ще ми донесе ухилената глава на брат ми набучена на пика. — Кралят замълча, после попита замислено: — Смяташ ли, че норните ще тръгнат с Фенгболд? Те са свирепи бойци, а студът и тъмнината за тях са нищо.
Приратес вдигна безкосмените си вежди.
— Струва ми се малко вероятно, кралю. Те май не обичат да пътуват денем, нито пък харесват компанията на смъртните.
— Не са много полезни съюзници, нали? — Елиас се намръщи и поглади дръжката на Печал.
— О, доста ценни са, твое величество. — Приратес се усмихна. — Те ще ни помогнат, когато истински се нуждаем от тях. Техният господар — твоят най-велик съюзник — ще се погрижи за това.
Гарванът мигна със златното си око, грубо изграка и отлетя. Парцаливата завеса на прозореца заплющя от жилещия вятър.
— Може ли да го подържа? — Мейгуин протегна ръце.
С неспокойно изражение младата майка й подаде бебето. Мейгуин неволно се запита дали жената се бои от нея — кралската дъщеря с черни траурни дрехи и странно поведение.
— Много ме е страх да не се разболее, господарке — каза младата жена. — Цял ден плаче, едва не полудях. Гладен е, горкичкият, но не искам да пищи край теб, господарке. Ти трябва да мислиш за по-важни работи.
Мейгуин почувства, че ледът, който бе сковал сърцето й, лекичко се размеква.
— Не се тревожи за това. — Тя задундурка розоволикото бебе, което явно се канеше да зареве отново. — Как се казва, Кайуай?
Младата жена стреснато вдигна очи.
— Ти ме познаваш, господарке?
Мейгуин тъжно се усмихна.
— Вече не сме толкова много. Всичко на всичко по-малко от хиляда в тези пещери. Да, няма вече толкова много хора в Свободен Хернистир, че да ми е трудно да ги запомня.
Кайуай кимна, широко отворила очи.
— Това е ужасно. — Можеше да е била хубава преди войната, но сега зъбите й бяха изпадали и беше ужасяващо слаба. Мейгуин беше сигурна, че дава храната си на детето.
— Как се казва? — напомни и Мейгуин.
— О! Сиадрет, господарке. Така се казваше баща му. — Кайуай тъжно поклати глава. Мейгуин не разпитва повече. За повечето оживели разговорите за бащи, съпрузи и синове бяха печално предсказуеми. Повечето разкази свършваха с битката при Инискрих.
— Принцеса Мейгуин! — Старият Краобан досега бе гледал мълчаливо. — Трябва да тръгваме. И други хора те чакат.
— Имаш право — кимна тя и внимателно върна детето на майка му. Малкото розово личице се смръщи, готово да пролее сълзи. — Много е красив, Кайуай. Нека всички богове го благословят и самата Мирка го дари с добро здраве. Ще стане прекрасен мъж.