Выбрать главу

Кайуай се усмихна, залюля детето в скута си и то забрави, че се кани да плаче.

— Благодаря, господарке. Много се радвам, че си добре.

Мейгуин, която вече бе тръгнала, спря.

— Добре ли?

Младата жена изглеждаше стресната, изплашена, че е казала нещо погрешно.

— Ами че се върна благополучно изпод земята, господарке. — Тя посочи надолу. — От долу, от дълбоките пещери. Боговете сигурно са благосклонни към теб, щом се върна жива и здрава от такова тъмно място.

Мейгуин я гледа безмълвно един миг, после се насили да се усмихне.

— Сигурно. Аз също се радвам, че се върнах. — Тя още веднъж погали бебето по главичката и последва Краобан.

— Знам, че съдебните прения не са толкова приятно занимание за една жена, колкото дундуркането на бебета — каза през рамо старият Краобан, — но това е нещо, което непременно трябва да направиш. Ти си дъщеря на Лут.

Мейгуин направи гримаса, но не се притесни.

— Как е научила тази жена, че съм била долу в пещерите?

Старецът сви рамене.

— Ти не се престара да запазиш това в тайна, а и не можеш да очакваш хората да не се интересуват какво става в кралското семейство. Те винаги ще те одумват.

Мейгуин сбърчи чело. Краобан беше прав, разбира се. Тя бе проявила непредпазливост и своеволие в изучаването на дълбоките пещери. Ако бе искала да го запази в тайна, трябваше да се разтревожи по въпроса по-рано.

— И какво смятат за това? — попита най-после тя. — Хората, искам да кажа.

— Какво мислят за твоя авантюризъм? — Той се изсмя кисело. — Смятам, че историите за това са толкова, колкото са огнищата. Някои казват, че си търсила боговете. Други мислят, че си търсила изход. — Той я погледна втренчено над костеливото си рамо. Самодоволният му вид на всезнайко предизвика у нея желание да го плесне. — Към средата на зимата ще заговорят, че си намерила град от злато или си се борила с дракон или двуглав великан. Забрави това. Хорските приказки са като зайците — само глупак се опитва да хукне след тях и да ги хване.

Мейгуин гледаше намръщено плешивото му теме. Не знаеше какво й харесва по-малко — хората да говорят за нея лъжи или да знаят истината. Внезапно й се прииска Еолаир да се беше върнал.

„Капризна крава“, подигра се на себе си тя.

Но наистина искаше. Искаше да може да говори с него, да му разкаже за всичките си идеи, дори за щурите. Той щеше да я разбере, нали? Или може би само щеше да затвърди убеждението си, че е луда? Това във всеки случай нямаше значение: Еолаир беше заминал преди повече от месец и Мейгуин дори не знаеше дали е жив. Самата тя бе го отпратила. Сега горещо желаеше да не го бе правила.

Изплашена, но взела твърдо решение, Мейгуин така и не смекчи студените думи, които бе отправила към граф Еолаир долу в погребания град Мезуту'а. Те почти не бяха разговаряли през малкото дни между завръщането им оттам и заминаването му да търси въстаническия лагер на Джосуа, за който се говореше.

Еолаир прекарваше повечето от тези дни долу в древния град — надзираваше двама безстрашни преписвачи, докато копираха дуорските каменни карти върху овча кожа. Мейгуин не го бе придружавала. Въпреки любезността на дуорите, мисълта за пустия кънтящ град я изпълваше само с мрачно отчаяние. Бе сбъркала. Не бе луда, както смятаха мнозина, но със сигурност бе сбъркала. Бе смятала, че боговете са я предопределили да намери там ситите, но сега изглеждаше ясно, че ситите са изгубени и изплашени и не могат да помогнат на народа й. Колкото до дуорите — някогашните слуги на ситите, — те не бяха нещо повече от сенки, неспособни да помогнат дори на себе си.

При заминаването на Еолаир Мейгуин беше така препълнена с противоречиви чувства, че можа само кратко да се сбогува с него. Той пъхна в ръката й подарък, изпратен от дуорите — блестящ сиво-бял къс от кристал, върху който Юис-фидри бе издълбал името й на своята руническа азбука. Той много приличаше на част от самия Къс, но му липсваше неспокойната вътрешна светлина на онзи камък. След това Еолаир се бе обърнал и бе яхнал коня си, като с всички сили бе потискал гнева си. Тя бе усетила, че нещо се разкъсва в нея, когато графът на Над Мулах препусна надолу по склона и изчезна в снежната виелица. Разбира се, бе се молила за това — боговете трябваше да я подкрепят в това отчаяно време. Боговете обаче явно не бързаха с помощта си.

Отначало Мейгуин бе помислила, че сънищата й за подземен град са знак за желанието на боговете да помогнат на разбитите й последователи в Хернистир. Сега беше разбрала, че някъде е направила грешка. Бе възнамерявала да намери ситите — древните легендарни съюзници, да си пробие път през самите порти на легендата и да доведе помощ за Хернистир — но това се оказа високомерна глупост. Боговете канеха, при тях не можеше да се нахлува.