Мейгуин бе сбъркала в тази незначителна точка, но все пак знаеше, че не е постъпила изцяло погрешно. Нямаше значение какви злодеяния беше извършил народът й — боговете нямаше така лесно да го изоставят. Бриниох, Рин, Мураг Едноръкия — те щяха да спасят децата си, тя беше сигурна в това. Някак си щяха да унищожат Скали и Върховния крал Елиас — двамата злодеи, довели до такова унижение един горд и свободен народ. Ако не го направеха, значи целият свят бе празнословна подигравка. Така че Мейгуин щеше да чака по-добър, по-ясен знак и докато чакаше, спокойно щеше да изпълнява задълженията си — да се грижи за своя народ и да тъгува за мъртвите.
— Какви прошения ще изслушвам днес? — попита тя стария Краобан.
— Няколко дребни, както и искане за съд, което няма да те зарадва много — отговори рицарят. — Идва от домовете Ърб и Лах, които са съседни имения в покрайнините на Сиркоил. — Старецът бе заемал поста кралски канцлер още от времето на дядото на Мейгуин и познаваше фантастичните тънкости на хернистирския политически живот така, както майстор ковач познава капризите на огъня и метала. — И двата рода притежават по дял от гора, с който са удостоени — обясни той. — Това е единственият път, когато баща ти трябваше да обяви отделни права върху гората и да начертае карта на владенията на всеки, както правят ейдонитските крале, та хората от Ърб и Лах да не се изколят. Те се мразят и вечно воюват. Едва намериха време да отидат на война със Скали и може и да не са забелязали, че я загубихме. — Той се закашля и плю.
— И какво се иска от мен?
Краобан смръщи вежди.
— Не можеш ли да се сетиш? Сега те се карат за пространството в пещерите… — Гласът му се повиши подигравателно. — Това място е за мен, това е за теб. Не, не, мое е. Не, мое е. — Той изсумтя. Дърлят се като прасенца за последната цицка, макар че всички сме подслонени тук при опасности и в лоши условия.
— Отвратително. — Мейгуин нямаше търпение за такива дребнави глупости.
— По-добре не бих могъл да го кажа — отвърна старецът.
Нито родът Лах, нито родът Ърб се впечатлиха особено от присъствието на Мейгуин. Кавгата им се оказа точно толкова дребнава, колкото беше предсказал Краобан. До повърхността бе прокопан тунел от мъжете от двата рода с помощта на хора от други не така важни родове, които живееха в същата пещера. Сега всеки от враждуващите родове твърдеше, че само той е собственик на тунела и другите пещерни жители трябва да му плащат десятък в козе мляко за това, че прекарват стадата си през тунела всеки ден.
Мейгуин беше отвратена от това и го каза. Заплаши също, че ако такава явна безсмислица като „собственост“ на тунели се появи отново, ще нареди да съберат кавгаджиите, да ги изкарат на повърхността и да ги хвърлят от най-високите скали, които се намерят в каменистия Грианспог.
Родовете Лах и Ърб не бяха доволни от отсъждането й. Успяха да спрат разправиите си за известно време и поискаха Мейгуин да бъде заменена като съдия от мащехата си Инахуен, която, както казаха, в края на краищата била жена на покойния крал Лут, а не само някаква си дъщеря. Мейгуин се изсмя и ги нарече заговорничещи глупаци. Зрителите, които се бяха събрали заедно с останалите семейства, които деляха пещерата с враждуващите родове, приветстваха здравия разум на Мейгуин и усмиряването на високомерниците от Ърб и Лах.
Останалата част на прошенията мина бързо. Мейгуин откри, че работата й харесва, макар че някои от споровете бяха тъжни. Беше нещо, което правеше добре — не като да бъдеш малка, деликатна или хубава. Заобиколена от по-хубави, по-грациозни жени, тя винаги бе имала чувството, че излага баща си дори в такъв селски дворец като Тайг. Тук обаче значение имаше само здравият й разум. През последните седмици тя бе открила за своя изненада, че поданиците на баща й я ценят, че са й признателни за желанието да ги изслушва и да бъде справедлива. Като наблюдаваше хората си — дрипави и опушени, сърцето й се свиваше. Хернистирците заслужаваха по-добра участ. И щяха да я получат някак, ако това беше по силите й.
За известно време успя да забрави почти напълно жестокостта си към графа на Над Мулах.
Вечерта, почти заспала, Мейгуин внезапно откри, че пада в тъмнина по-обширна и по-дълбока от пещерата, където си бе направила легло. За момент помисли, че земетресение е разтворило земята под нея. След миг бе сигурна, че е сънувала. Но усещането, че бавно се върти в пустотата, бе прекалено реалистично за сън и за нещо толкова реално като земетресение. Бе усещала нещо подобно и по-рано — в нощите, когато бе сънувала красивия град под земята…