— Твоят спътник Кадрах го потвърди. Имах подозрения. Навремето срещах баща ти. Миришеш като него, говориш като него.
— Мириша? Срещала си се с него? — Мириамел се обърка. — Какво искаш да кажеш?
— Баща ти се срещна с Бенигарис тук, на този кораб, преди две години, когато Бенигарис беше само син на херцога. Аспитис, господарят на „Облака на Еадне“, беше домакин на срещата. Онзи странен магьосник също беше тук — онзи без коса. — Ган Итай поглади главата си.
— Приратес. — Ужасният вкус на името залепна в устата й.
— Да, точно той. — Ган Итай седна по-изправено и нададе ухо към някакъв далечен звук. След малко отново насочи вниманието си към гостенката си. — Не научавам имената на всички хора, които се возят на този кораб. Отделям голямо внимание на всеки, който стъпва на подвижното мостче, разбира се — това е част от отговорността на навигатора, — но имената невинаги са важни за морските наблюдатели. Онзи път обаче Аспитис ми каза всичките им имена, както децата ми си изпяват пред мен уроците за приливите, отливите и теченията. Беше много горд с важните си гости.
Мириамел се озадачи.
— Децата ти?
— Ама че незнание! Ами да, разбира се! — каза Ган Итай. — Аз съм прапрабаба двайсет и един пъти.
— Никога не съм виждала нискийски деца.
Старата жена я погледна намусено.
— Знам, че си южнячка само по рождение, дете, но дори в Меремунд, където си израсла, има малко нискийско градче край доковете. Никога ли не си ходила там?
Мириамел поклати глава.
— Не ми разрешаваха.
Ган Итай се нацупи.
— Жалко. Трябвало е да отидеш и да го видиш. Сега сме по-малко, отколкото бяхме някога, кой знае какво ни носи утрешният прилив? Моето семейство е едно от най-големите, но има само четиристотин семейства от Абаингат на северния бряг чак до Наракси и Харча. Толкова малко за всички дълбоководни кораби! — Тя тъжно поклати глава.
— Когато баща ми и онези другите са били тук — какво казаха? Какво правеха?
— Говореха, младо момиче, но за какво, не мога да кажа. Говориха цяла нощ, но бях на палубата с морето и песните си. При това не е моя работа да шпионирам собственика на кораба. Ако действията му не застрашават плаването, останалото не е моя работа. Аз правя само това, за което съм родена: плаша килпите с песните си.
— Но ти ми донесе писмото на Кадрах. — Мириамел се огледа, за да се увери, че вратата е затворена. — Аспитис не би го одобрил.
За пръв път в златните очи на Ган Итай се появи нещо като недоволство.
— Вярно е. Но аз не навредих на кораба. — На сбръчканото й лице се изписа предизвикателство. — Ние сме нискийци, не сме роби. Ние сме свободни хора.
И погледна Мириамел в очите. Принцесата първа отмести поглед.
— Ох, не ме е грижа за какво са си говорили. До гуша ми е дошло от мъжете и техните кавги и войни. Искам просто да се махна и да ме оставят на мира — да се свра в някоя дупка и никога вече да не изляза.
Нискийката не отговори, само я гледаше.
— Но няма как да избягам през петдесет левги открито море. — Ужасът от всичко това се стовари върху нея и я обзе отчаяние. — Няма ли скоро да стигнем някаква суша?
— Ще спрем на някой от островите в залива Фиранос. На Спенит, може би на Риза — не съм сигурна кой е избрал Аспитис.
— Може би ще мога да избягам някак. Но съм сигурна, че много ще ме пазят. — Отчаянието стана още по-тежко. Изведнъж тя се сети нещо. — Ти слизаш ли понякога от кораба, Ган Итай?
Нискито я погледна преценяващо.
— Рядко. Но има едно нискийско семейство от Тинукеда'я на Риза. От клана Инджар. Посещавала съм ги един-два пъти. Защо питаш?
— Защото ако можеш да напуснеш кораба, ще можеш да предадеш съобщение от мен. Да го дадеш на някой, който може да го изпрати до чичо ми Джосуа.
Ган Итай се намръщи.
— Разбира се, че ще го направя, но не съм сигурна, че съобщението ще стигне до него. Това ще е нечуван късмет.
— А имам ли избор? — въздъхна Мириамел. — Разбира се, че е глупаво. Но може би ще помогне, пък и какво друго мога да направя? — Внезапно очите й се напълниха със сълзи и тя сърдито ги избърса. — Никой нищо не може да направи дори ако поиска. Но трябва да опитам.
Ган Итай се взря в нея тревожно.
— Не плачи, дете. Караш ме да се чувствам жестока, загдето те измъкнах от скривалището ти в студа.
Мириамел махна с мокра от сълзи ръка.
— Все някой щеше да ни намери.
Нискийката се наведе напред.
— Може би твоят спътник ще ни подсети на кого да предадем бележката ти, или пък за нещо, което може да се напише на нея. Изглежда ми мъдър човек.
— Кадрах?
— Да. В края на краищата той знаеше истинското име на Децата на Кормчията. — Гласът й беше сериозен, но горд, като че ли да знаеш имена беше доказателство за божествена мъдрост.