— Значи се разбрахме — каза тя. — Когато настъпи третата сутрин от днес, потегляме към Уджин е-д'а Сикхуней. — Очите й искряха, отразили светлината на кристалните глобуси.
Еолаир не можеше дълго да издържи погледа й, но и не можеше да укроти любопитството си.
— Извини ме, господарке — каза той. — Надявам се, че не съм неучтив. Може ли да попитам какво сложи на лицето си?
— Пепел. Траурна пепел. — Тя издаде дълбок гърлен звук, леко издишване, което би могло да е и въздишка, и раздразнено изпухтяване. — Вие не можете да разберете, смъртни, но все пак ще ти кажа. Тръгваме на война с Хикеда'я.
След кратка пауза, докато Еолаир се мъчеше да разгадае какво иска да каже Ликимея, заговори Джирики. Гласът му беше скръбен.
— Ситите и норните са от една кръв, граф Еолаир. Сега трябва да се бием с тях. — Той вдигна ръка и направи движение, сякаш гасеше пламък на свещ — припламване, после покой. — Трябва да убиваме собствените си братя и сестри.
През по-голямата част от обратния път Мейгуин мълчеше. Чак когато наклонените покриви на Тайг се показаха пред тях, тя проговори.
— Ще дойда с теб. Ще дойда да видя как боговете воюват.
Той решително поклати глава.
— Ще останеш тук с Краобан.
— Няма. Ако не ме вземеш, ще те последвам. — Гласът й беше спокоен и уверен. — Еолаир, защо си толкова изплашен? Не мога да умра два пъти, нали? — И се разсмя малко прекалено високо.
Еолаир напразно спореше с нея. Най-после, когато вече беше на ръба на търпението си, му хрумна нещо.
Лечителката беше казала, че Мейгуин сама трябва да намери пътя си за връщане. Може би това бе част от него?
Ами опасността? Той наистина не можеше да й позволи да поеме такъв риск. Не че би могъл да я спре да не го последва — луда или не, в целия Хернисадарк нямаше никой и наполовина толкова упорит, колкото дъщерята на Лут. Богове, прокълнат ли беше? Ненапразно почти копнееше за бруталната простота на боя.
— Ще поговорим по-късно, Мейгуин — каза графът. — Уморен съм.
— Уморен?! — В тона й прозвуча ликуваща нотка. — Какво ти става, Еолаир.
Седяха до външната стена на Сесуад'ра. Слънцето сияеше, но беше ветровито и двамата с Мириамел носеха наметалата си. И все пак беше приятно да си свалиш качулката и да усещаш слънцето на врата си.
— Донесох вино. — Саймън извади малък мех и две чаши от торбата си. — Сангфугол каза, че било хубаво — от Пердруин. — Той нервно се засмя. — Защо ще е по-хубаво от едно място, отколкото от друго? Гроздето си е грозде.
Мириамел се усмихна.
— Може би го отглеждат различно.
— Всъщност няма значение. — Саймън внимателно насочи струята към едната чаша, после към другата. — Пък и не обичам вино. Рейчъл не ми позволяваше да пия. Наричаше го „дяволска кръв“.
— Управителката на камериерките ли? — Мириамел сбърчи лице. — Много противна жена.
Саймън й подаде едната чаша.
— И аз мислех така. Но за мен се мъчеше да направи всичко възможно. А аз много я затруднявах. — Той вдигна чашата и отпи, киселината се разля по езика му. — Къде ли е сега? Все още в Хейхолт? Надявам се да е добре. — Той се усмихна само като си помислиш, че можеше да изпитва такива чувства към Драконката! После внезапно се стресна. — О, не! Не биваше да пия. Не трябваше ли да кажем нещо, да вдигнем наздравица?
Мириамел тържествено вдигна чашата си.
— За твоя рожден ден, Саймън.
— И за твоя, принцесо.
Известно време посръбваха мълчаливо. Вятърът вееше тревата, сплескваше я в различни посоки, сякаш някакъв огромен невидим звяр се търкаляше в неспокоен сън.
— Съветът започва утре — каза Саймън. — Но мисля, че Джосуа вече е решил какво ще прави.
— Ще отиде в Набан. — В гласа й имаше сдържана горчивина.
— И какво лошо има в това? — Саймън посегна да долее чашата й. — Това е начало.
— Грешно начало. — Тя се втренчи в ръката му, докато й наливаше, и той трепна. — Извинявай. Просто се тревожа.
— За какво? Кажи ми. Аз съм добър слушател, принцесо.
— Не ме наричай така! — После добави по-меко: — Моля те, Саймън, поне ти недей. Някога бяхме приятели — когато не знаеше коя съм. Имам нужда от приятел.
— Разбира се… Мириамел. — Той си пое дъх. — Вече не сме ли приятели?
— Не исках да кажа това. — Тя въздъхна. — Това е същият проблем, който имам и с решението на Джосуа. Не съм съгласна с него. Мисля, че трябва да отидем направо в Еркинланд. Това не е война като на дядо ми — тя е много по-лоша, много по-ужасна. Страхувам се, че ще пристигнем твърде късно, ако се опитаме първо да завоюваме Набан.