— Твърде късно за какво?
— Не знам. Имам някакво предчувствие, но нямам с какво да докажа, че е вярно. Това е достатъчно лошо, но понеже съм принцеса — и понеже съм дъщеря на Върховния крал, — все пак ме изслушват. А след това всички се мъчат учтиво да ме пренебрегнат. Щеше да е по-добре направо да ми кажат да млъкна!
— Какво общо има това с мен? — тихо попита Саймън.
Мириамел беше затворила очи, сякаш гледаше нещо вътре в себе си. Червеникаво-златистите й ресници разкъсваха сърцето му.
— Дори ти, Саймън, който се запозна с мен като с прислужница — не, като с прислужник… — Тя се засмя, но очите й останаха затворени. — Дори ти, Саймън, когато ме гледаш, не виждаш просто мен. Виждаш името на баща ми, замъка, в който израснах, скъпите дрехи. Ти виждаш една… една принцеса. — Произнесе думата така, сякаш означаваше нещо ужасно и фалшиво.
Саймън я гледаше, любуваше се на развяната й от вятъра коса, на нежния овал на бузата й. Изгаряше от желание да й каже какво вижда в действителност, но знаеше, че никога няма да намери точните думи и че всичко ще заприлича на глупаво дърдорене.
— Ти си това, което си — каза той най-после. — Нима е по-малко фалшиво да искаш другите да се преструват, че говорят с теб, когато всъщност говорят с някаква… принцеса?
Очите й внезапно се отвориха. Бяха толкова откровени, толкова пронизващи! Той изведнъж си представи какво трябва да е било да застанеш пред дядо й, Престър Джон. Това му напомни също и какво беше той самият: непохватен слуга, случайно станал рицар. В този миг тя му изглеждаше по-близка от всякога, но същевременно бездната помежду им му се струваше по-широка от океана.
Мириамел го гледаше съсредоточено. След малко той засрамено сведе очи.
— Извинявай.
— Няма защо да се извиняваш. — Тонът й беше рязък, но някак си не се връзваше с плачливото й изражение. — Наистина, Саймън. И нека да говорим за нещо друго. — Тя се обърна и се загледа в разлюляната трева по планинския склон. Странният, напрегнат момент отмина.
Допиха виното и хапнаха хляб и сирене. За десерт Саймън извади бонбони — беше ги купил на малкия пазар в Нови Гадринсет: малки топченца, направени от мед и печени ядки. Разговорът се прехвърли към други неща, към местата и странните събития, в които бяха участвали и двамата. Мириамел му разказа за нискийката Ган Итай и как беше пяла, за да съедини небето и морето. Саймън се опита да обясни горе-долу какво е да си в дома на Джирики край реката и на какво бе приличала Ясира, домът на пеперудите. Опита се да опише кротката, но и плашеща Амерасу, но се запъна. Все още имаше твърде много болка в този спомен.
— А онази другата? — попита Мириамел. — Която е тук. Адиту.
— Какво Адиту?
— Какво мислиш за нея? — Тя сбърчи вежди. — Мисля, че е много невъзпитана.
Саймън също сбърчи вежди.
— Тя… тя просто е различна. Те не са като нас, Мириамел.
— Е, тогава ситите ми падат в очите. Тя се облича и се държи като кръчмарска блудница.
Той едва се сдържа да не се усмихне. Сегашният стил в облеклото на Адиту беше направо смайващо сдържан в сравнение с одеянията, които беше носила в Джао е-Тинукай'и. Наистина, тя все още често показваше повече от светлокафявата си плът, отколкото жителите на Нови Гадринсет смятаха за прилично, но явно полагаше всички усилия да не оскърбява смъртните. Колкото до държането й…
— Не мисля, че е толкова лоша — каза той.
— Разбира се, че не мислиш. — Мириамел определено беше сърдита. — Припкаш след нея като пале!
— Не е вярно! — възрази той, жегнат. — Тя ми е приятелка.
— Хубава дума. Чувала съм рицарите на баща ми да я употребяват за жени, на които не биха позволили да прекрачат прага на черква. — Мириамел вирна брадичка. Това не беше просто закачка — гневът ясно личеше в гласа й. — Не те обвинявам — това е в природата на мъжете. Тя е много привлекателна по своя странен начин.
Смехът на Саймън беше остър.
— Никога няма да разбера — каза той.
— Какво? Какво да разбереш?
— Няма значение. — Той поклати глава. Реши, че ще е по-добре да върне разговора към по-безопасна почва. — А, щях да забравя. — Той се обърна и посегна към торбичката, която беше опрял до стената. — Нали празнуваме рождените си дни. Време е за раздаване на подаръци.
Мириамел го погледна стресната.
— О, Саймън! Но аз не съм ти донесла нищо!
— Това, че си тук, е достатъчно. Да те видя невредима след всичко това… — Гласът му секна с неловко писукане. За да прикрие неудобството си, той се прокашля. — Във всеки случай ти вече ми даде чудесен подарък — шала си. — Той разкопча яката си, за да й го покаже: беше го омотал около врата си. — Най-хубавият подарък, който съм получавал. — Той се усмихна и се закопча. — Сега аз искам да ти подаря нещо. — Бръкна в торбата и извади нещо дълго и тънко, увито в плат.